— Какво има? Какво не е наред? — Клеър забрави за предпазливостта и пристъпи към него. — Миърнин, моля те, кажи ми какво не е наред!
— Ти — каза той. — Ти не си наред.
После рухна. Просто ей–така. Коленете му се подвиха и той се свлече на пода. Не беше изящно падане и ако Миърнин беше обикновен човек, сигурно щеше да се нарани, и то лошо. Главата му издумка върху пода и Клеър коленичи до него и сложи ръка на гърдите му. И сама не знаеше защо го прави, нито какво търси. Определено не беше пулс — вампирите нямаха пулс, или поне не такъв, че хората да могат да го напипат. Клеър го знаеше от прегръдките на Майкъл.
— Не мога да го направя — каза Миърнин. Ледените му пръсти се впиха в ръката й достатъчно силно, за да й оставят синина. — Защо си тук? Не трябваше да идваш!
— За какво говориш? — Клеър опита да се отскубне, ала със същия успех би се освободила от желязно въже. Миърнин можеше да строши костите й, стига да поискаше… или дори ако просто не внимаваше. — Миърнин, причиняваш ми болка. Моля те…
— Защо? — Той я разтърси и ужасът, който съзря в очите му, накара Клеър да си поеме рязко дъх и да забрави болката в ръката. — Не трябваше да се връщаш!
— Амели ми изпрати бележка. Каза, че имам само два дена, за да науча…
Миърнин простена и я пусна. После прокара длан пред очите си, разтърка лице и каза:
— Помогни ми да стана.
Клеър го хвана над лакътя и успя да го вдигне и да му помогне да се подпре на солиден шкаф, който сякаш беше завинтен за пода.
— Дай да видя бележката.
Клеър отиде до стълбите, взе раницата си и извади писмото. Миърнин разгъна листа и изпитателно се взря в него.
— Какво? Да не е фалшиво?
— Не — бавно отвърна той. — Наистина те е изпратила при мен.
При тези думи той пусна бележката в скута си, сякаш листът хартия внезапно бе станал непосилно тежък. След това облегна глава на шкафа.
— Значи е изгубила надежда. Водена е от страх. Това не е в неин стил.
— Не разбирам — каза Клеър.
— Точно там е проблемът. Ти не разбираш. И никога няма да разбереш, дете. Колко пъти съм й обяснявал — дори най-интелигентният човек не е в състояние да учи толкова бързо. А ти си така млада — гласът на Миърнин беше пропит от умора и печал. — И ето че стигаме до края, Клеър. Помисли — Амели те изпраща при мен, макар да знае, че според мен ти не си решение на проблемите ми. Защо тогава го прави? Знаеш какъв съм, какво правя, за какво жадувам. Защо й е на Амели да те праща при мен, освен ако не иска да… да…
Миърнин явно отчаяно се опитваше да й обясни нещо, ала думите му бяха напълно неразбираеми.
— Не знаеш на какво е способна тя, дете. Нямаш представа!
В гласа и по лицето му имаше толкова много страх, че Клеър усети как я обзема ужас.
— Ако не иска да ме учиш, защо ме изпрати при теб?
— Въпросът е защо, след като досега винаги ти осигуряваше придружители, този път те е пуснала да дойдеш сама?
— Аз… — Клеър млъкна, спомнила си внезапно нещо. — Сам каза да те попитам за другите. За предишните ти ученици. Каза, че аз не съм първата…
— Самюел не е глупав — каза Миърнин и затвори очи. — Ти пламтиш, пламтиш като факла. У теб се крият такива заложби. Да, Амели ми е изпращала и други ученици. И хора, и вампири. Първия убих, без да искам, ала ефектът… Виждаш ли, колкото по-блестящ е умът, толкова по-дълго трае прояснението. Или поне така си мислехме в началото. Първият ми спечели близо година без пристъпи. Вторият… само няколко месеца. Колкото повече напредваше болестта ми, толкова по-кратки ставаха периодите на просветление.
— Изпратила ме е тук, за да умра — разбра Клеър най-сетне. — Иска да ме убиеш.
— Да — отвърна Миърнин. — Умно, нали? Тя отлично разбира отчаянието ми. А ти наистина пламтиш много ярко, Клеър. Изкушението е наистина… — Той рязко тръсна глава, сякаш за да прогони някаква мисъл. — Чуй ме! Амели се опитва да предотврати неизбежното, ала аз не мога да приема тази размяна. Животът ти е толкова крехък, едва сега започва. Не мога да ти го отнема само за да си спечеля един ден или няколко часа. Безсмислено е.
— Но… нали каза, че мога да се науча…
Той въздъхна.
— Искаше ми се да го вярвам, ала е невъзможно. Да, мога да те науча, ала ти няма да си нищо друго, освен даровит подражател, обикновен механик, а не инженер. Има неща, които не можеш да направиш, Клеър, не и преди да са минали години. И то в най-добрия случай. Съжалявам.
Миърнин й казваше, че е глупава, и Клеър усети как в гърдите й лумва гняв.
— Пусни ме! — сопна се тя и Миърнин толкова се изненада, че празнотата в погледа му отстъпи място на загриженост и той бавно разтвори пръсти. — Защо не ми обясниш? Ти не си всезнаещ, може би си забравил нещо.