Устните на Миърнин помръднаха — бледа сянка на обичайната му широка, почти маниакална усмивка.
— Уверявам те, че сигурно съм — съгласи се той. — Ала чуй, Клеър — мускулите ми вече отказват да ме слушат. Много скоро няма да съм в състояние да вървя, гласът също ще ме изостави, после ме очакват слепота и лудост и аз ще свърша дните си затворен на някое тъмно място, крещейки безмълвно, докато умирам от глад. Ако имаше дори зрънце надежда да избегна тази участ, не мислиш ли, че бих се вкопчил в него с цялото си същество?
Каза го толкова… спокойно. Сякаш вече се бе случило.
— Не — Клеър чисто и просто отказваше да го приеме. — Не, това няма да се случи.
Досега си мислеше, че Миърнин просто… ще си отиде. Кротко и безболезнено. Ала мъчението, което описваше… Не го заслужаваше. Дори Оливър не заслужаваше подобна участ.
— Как… Знаеш ли каква е причината?
Миърнин се усмихна горчиво.
— Някога си мислех, че знам. Амели знае много от онова, което аз съм забравил, но от записките ми също може да научиш доста. Естествено, бил съм предпазлив, но ако ги прочетеш внимателно, ще откриеш теориите ми. Ала вече е твърде късно. Мракът ме поглъща и този път няма да се върна.
— Но откъде знаеш?
— Виждал съм го и преди. Винаги е едно и също. Амели ще ме затвори някъде, защото няма да има друг избор. Трябва да се опита да запази тайната, а смъртта ми ще бъде много бавна, защото съм толкова стар — Миърнин поклати глава. — Няма значение. Вече не. Просто си върви вкъщи, дете, и никога повече не идвай тук. Не мога дори да си представя, че ще бъда достатъчно силен, за да откажа такъв прекрасен дар два пъти.
Това беше чисто и просто глупаво. Та тя не харесваше Миърнин, не можеше да го харесва. Той беше странен и я плашеше, а и вече се бе опитал да я убие неведнъж, а два пъти.
Защо тогава усети, че й се плаче?
— Ами ако използваме кристалите? — рече тя и Миърнин присви очи. — Научих много, когато взех от тях. Не може ли да ги използваме и този път? И двамата? Това ще помогне ли?
Миърнин поклати глава още преди тя да довърши.
— Клеър, това е загубена битка. Дори да продължим работата си върху създаването на лек, нямаме достатъчно време, за да…
— Лек за заболяването ти! — Обзета от внезапен изблик на надежда, Клеър бръкна в раницата си и извади солницата. — Но ти вече си го постигнал, нали?
— Точно така. Много проницателно от твоя страна да се досетиш. Ала ми отне години, докато ги създам, а и в най-добрия случай кристалите си остават само временно решение на проблема. Действието и на най-голямата доза ще отмине след няколко часа, а последиците за теб…
— Но ако успеем да открием лек, истински лек?
— Наивно е да се мисли, че бихме могли да го направим за няколко часа. Не, смятам, че е най-добре да си вървиш. Днес проявих забележително благородство и бих искал да му се насладя, докато все още мога — той хвърли поглед към солницата в ръката й и на Клеър й се стори, че зърва в очите му искрица от пламенния интерес, който го бе пришпорвал така неуморно при предишните им срещи. — Дали пък… ако ти покажа проучванията си, навярно би могла да продължиш оттам? Заради другите.
— Сам каза, че всички сте болни. Дори Амели.
Миърнин кимна.
— Един ден те всички ще станат като мен. Освен ако някой не го спре, през следващите десет години същата участ ще сполети всички вампири.
Десет години! Не! Не и Майкъл!
Клеър не можеше да седи със скръстени ръце, без да се опита да направи нещо, ако не за друго, то поне заради Майкъл.
— Амели ни доведе в Морганвил, за да ни спечели време, докато открием начин да оцелеем. Тя вярваше… вярваше, че ключът към тази чума може да е у хората и че повече не можем да живеем както преди — да ловуваме нощем или да се крием. Мислеше, че хора и вампири могат да живеят заедно и заедно да открият лек за нашата болест. Разбира се, това много бързо се оказа невъзможно. След като каза на първите няколко вампира какво ги очаква, Амели си даде сметка, че те няма да могат да го понесат, ще полудеят и ще започнат да убиват безразборно. Така че истината се превърна в нашата ужасяваща тайна, а Амели разкриваше само част от нея — че се опитваме да намерим лек за това, което ни пречи да създаваме нови вампири. Само това и нищо друго.
— Значи Морганвил е… нещо като лаборатория? Амели иска едновременно да открие лек и да защити всички вас.
— Точно така — Миърнин отново потърка лицето си. — Започвам да се уморявам, Клеър. Най-добре ми дай кристалите.