Клеър изсипа няколко кристалчета в ръката му.
— Още — каза той. — Болестта ми напредва бързо. Ще имам нужда от голяма доза, за да остана с теб дори и за кратко.
Клеър му сипа около една чаена лъжичка и той ги лапна наведнъж, направи гримаса, когато усети горчивия им вкус, и преглътна. По тялото му премина тръпка и пред очите на Клеър объркването и умората му се изпариха.
— Отлично. Това наистина беше невероятно откритие. Много жалко за лекаря, той бе забележително умен.
О, Боже! Благодарение на кристалите, Миърнин бе на път да изпадне в една от маниакалните си фази. Това беше опасно.
— Ти също си много умна. Навярно би могла да прегледаш записките ми.
— Аз… аз едва сега започнах да изучавам биохимия за напреднали…
— Глупости! Природната ти надареност е очевидна — той махна към солницата в ръката й. — Вземи си и ти.
— Не, това е твоето лекарство.
— Това е лекарството, което ще ти помогне да не изоставаш от мен, защото разполагаме със съвсем малко време, Клеър, съвсем малко — очите на Миърнин бяха ясни и искрящи, като очите на птица и с почти толкова малко топлота. — Изборът е твой — можеш да вземеш от кристалите или да ми помогнеш да удължа периодите си на просветление по друг начин.
Клеър се олюля.
— Нали каза, че няма да го направиш!
— Така е. Ала болестта ми ме превръща в сантиментален глупак. Ако искам да намеря наследник за своите познания и да открия лек за своите събратя, не мога да си губя времето с подобни съображения — и той я изгледа с безстрастен, хищен поглед. — А у теб гори толкова ярък пламък.
— Да — промълви тя. — Вече ми го каза.
Мразеше това. Мразеше, че Миърнин се променя така, че само за миг можеше да се превърне от приятел във враг. Кой от двамата беше истинският Миърнин? А може би истинският Миърнин бе съвсем различен?
Клеър изсипа около половин чаена лъжичка кристали в шепата си.
— Не е достатъчно — каза Миърнин.
Тя извади още две–три кристалчета, при което той взе солницата и насипа цяла купчинка в ръката й.
— Ще трябва да научиш страшно много, а и без това си в неизгодно положение. По-добре да не рискуваме.
Клеър не искаше да го прави… е, всъщност част от нея искаше, защото ягодовото ухание изведнъж й припомни какъв бе станал светът предишния път, когато беше взела от кристалите — диамантено ясен, без излишни усложнения, простичък.
Трудно бе да не поиска отново да изпита същото.
— Вземи ги или аз ще трябва да взема теб — каза Миърнин. — Това са единствените останали ходове на шахматната дъска.
Клеър изсипа кристалчетата върху езика си и едва не се задави от горчилката в устата си. Ягодовият дъх едва се усещаше, а когато преглътна, усети остър, гнил вкус, от който едва не повърна…
Изведнъж целият свят сякаш дойде на фокус, горещ, ясен, съвършен фокус.
Миърнин вече не й се струваше странен и достоен за окайване, сега той приличаше на пламтящ стълб от чиста енергия, която тленната му обвивка едва успяваше да удържи. Ала Клеър виждаше, че е болен — у него имаше нещо тъмно, като гнилост в сърцевината на дърво. Призрачно сияние заля стаята. Невротрансмитери, помисли си Клеър. Мозъкът й работеше с главозамайваща скорост, която я оставяше без дъх. Реакциите ми трябва да са поне десет пъти по-бързи.
Миърнин рязко се изправи, сграбчи я за ръката и я повлече към рафтовете на стената, където се залови да вади книга след книга. Тефтери, учебници, листове, надраскани на ръка. Две тетрадки с дебели черни корици, каквито Клеър използваше за лабораторните си упражнения. Дори няколко от евтините сини тетрадки, каквито раздаваха на някои изпити. И всичко бе плътно изписано със ситен, красив почерк.
— Чети! — каза той. — Бързо!
Достатъчно бе просто да прелиства страниците. Очите й улавяха всичко, което виждаха, с фотографска точност, а мозъкът й работеше с такава бързина, че Клеър превеждаше и вникваше в текстовете почти мигновено. Близо двеста страници, а тя продължаваше да прелиства толкова бързо, колкото пръстите й можеха.
— Е? — попита Миърнин.
— Това не е вярно — каза тя и прелисти няколко страници. — Ето тук. Виждаш ли? Формулата е грешна. Променливата величина не е същата като преди, но оттам нататък се използва само тя…
От гърлото на Миърнин се откъсна рязък, свиреп крясък, като от ловуващ ястреб, и той издърпа тетрадката от ръцете й.
— Да! Права си! Този глупак! Нищо чудно, че успя да ме поддържа само няколко дни. Ала ти, Клеър, о, ти си различна!
Клеър знаеше, че би трябвало да е уплашена от хищническата усмивка, която бавно се разля по устните на Миърнин, ала то бе по-силно от нея. Тя му се усмихна в отговор.