— Дай ми следващата — каза тя. — И да се залавяме да правим кристали.
Ефектът на кристалите започна да отшумява първо при Миърнин. Той беше взел повече, ала Клеър виждаше, че този път резултатът не е същият. Намаляваща възвръщаемост. Ето защо миналия път беше взел само няколко кристалчета — по-дълго действие, за сметка на не толкова драматичен ефект.
Последвалият срив беше жесток — като да се блъснеш в тухлена стена със сто и петдесет километра в час.
Започна се с това, че Миърнин загуби равновесие и залитна, подпря се на масата и събори една метална ваничка. Опита се да я улови, докато падаше (нещо, което само преди час би направил с лекота, дори с една ръка), но не успя. Разгневен, той се вгледа в ръцете си и с един ритник запрати ваничката в другия край на стаята, където тя се блъсна в стената с оглушително дрънчене.
Клеър, която беше заета да подрежда кристали върху друга ваничка, за да изсъхнат, се изправи. Тя също усещаше последиците — мозъкът й работеше на все по-бавни обороти, тялото започваше да я боли. А заради болестта му, при Миърнин ефектът сигурно бе още по-ужасен. Това беше грешка, помисли си Клеър. Беше грешка, защото след маниакалната фаза на Миърнин, обикновено настъпваше деменция, а той толкова отчаяно искаше отново да бъде себе си.
Ала кристалите, които съхнеха на масата пред нея, можеха да променят всичко това… или поне така се надяваше Клеър. Защото Миърнин беше на прав път, просто предишният му помощник бе допуснал грешка, дали нарочно или не, Клеър не знаеше. Ала ефектът на новите кристали щеше да бъде по-силен и по-дълготраен.
Състоянието на Миърнин отново можеше да се стабилизира.
— Това не е лек — каза той, сякаш бе прочел мислите й.
— Но ще ти спечели малко време. Виж, мога да дойда и утре. Обещай ми, че ще ги оставиш на мястото им, окей? Недей да ги опитваш, все още не са готови. А те са по-мощни, така че първоначално трябва да започнеш с по-малка доза.
— Не ми казвай какво да правя! — сопна се Миърнин. — Кой е учителят тук и кой — ученикът?
Това й беше познато. Познато и опасно. Клеър побърза да наведе глава.
— Ти си учителят — каза тя. — Сега трябва да вървя. Съжалявам. Утре пак ще дойда, става ли?
Миърнин не отговори. Тъмните му очи бяха приковани в нея, ала Клеър нямаше никаква представа какво си мисли. И дали изобщо мисли. Беше на ръба.
Тя взе солницата със старите кристали и я натъпка в раницата си. В нея не беше останало кой знае колко, но все пак щеше да стигне за по една доза за двамата, а тя можеше да им потрябва, ако Миърнин отново изпаднеше в маниакално състояние и съсипеше новите кристали. Трябваше да попита Амели за някакъв сейф, където да си държи разни неща…
— Защо? — неочакваният въпрос на Миърнин я накара да го погледне недоумяващо. — Защо ни помагаш? Няма ли да е по-добре за хората, ако ние просто залинеем и умрем? Като помагаш на мен, помагаш и на останалите вампири.
Клеър знаеше какво би направил Шейн — би си тръгнал, твърдо убеден, че постъпва правилно. Ева навярно би сторила същото, ако не беше Майкъл.
А тя… тя им помагаше. Помагаше им. И сама нямаше обяснение защо, освен може би смътното чувство, че не би било редно просто да им обърне гръб. Не всички от тях бяха лоши, а тя просто не бе в състояние да пожертва някого като Сам или Майкъл в името на висшето благо.
— Знам — каза тя на глас. — И повярвай ми, това никак не ми харесва.
— Правиш го, защото се боиш.
— Не. Правя го, защото имате нужда.
Той я изгледа така, сякаш изобщо не разбира какво му говори. Време бе да си върви. Клеър потръпна, метна раницата си на гърба и забърза към стълбите. Непрекъснато поглеждаше през рамо, ала нито веднъж не видя Миърнин да помръдва. Въпреки това всеки път, когато погледнеше назад, той беше на различно място, все по-близо и по-близо. Беше като детска игра, в която той нямаше право да се движи, докато тя го гледа, само че тази игра беше смъртоносно опасна.
Клеър се обърна към него и тръгна заднишком, без да го изпуска от поглед. Миърнин се изкиска и звукът отекна в стаята като шумолене на прилепови криле.
Когато усети първото стъпало под крака си, Клеър се завъртя и хукна нагоре.
Миърнин можеше да я настигне, ала не го направи, и Клеър изхвръкна от вратата на бараката, запъхтяна, обляна в пот и разтреперана.
Миърнин не я последва, а и най-вероятно не можеше. Клеър не бе сигурна защо — навярно същата сила, която задържаше морганвилци в града и изтриваше спомените им, когато успееха да го напуснат, не позволяваше на Миърнин да излиза от къщата, като дух, затворен в бутилка.