Клеър усети как някакъв повей раздвижи косъмчетата на тила й и чу гласове, които шепнеха нещо неразбираемо. Шейн? Какво търсеше Шейн тук?
Той беше вътре! Беше вътре и се намираше в опасност, тя трябваше да му се притече на помощ…
Преди да осъзнае какво прави, Клеър вече посягаше към вратата.
— Миърнин, престани! — ахна тя и рязко се отдръпна, после се завъртя и хукна към относителната сигурност на улицата.
Едва когато се озова там, си даде сметка, че вече е нощ.
Еди нямаше да дойде след залез-слънце, а Стъклената къща беше прекалено далеч, за да се прибере пеша.
Клеър тъкмо се канеше да позвъни на Майкъл, когато видя една полицейска кола да се приближава към нея. Не беше вампирска кола — предните стъкла бяха само леко матирани, макар че задните бяха напълно затъмнени. Клеър присви очи срещу ярката светлина на фаровете и махна. Действието на кристалите бе почти отминало и тя се чувстваше тромава, бавна и ужасно изморена. Искаше единствено да спи и не би отказала дори на Сатаната, ако й предложеше да я откара.
Патрулната кола спря до нея и някой смъкна прозореца от страната на шофьора. Клеър се наведе и погледна вътре.
Полицай Фентън.
— Не бива да се разхождаш сама — каза той. — Не го ли знаеш? Всички те търсят. Приятелите ти се обадиха в полицията, за да съобщят, че си изчезнала.
— О! — бе единственото, което Клеър можа да каже. Изобщо не се бе сетила да им се обади, тъй като напълно бе изгубила представа за времето. — Аз просто… Ще ме откараш ли у дома? Моля?
Той сви рамене.
— Скачай вътре.
Изпълнена с благодарност, Клеър се качи и си закопча колана. Сега вече всичко я болеше — главата, очите и последното мускулче в тялото й. Освен това подозираше, че не след дълго ще се почувства още по-зле.
— Като заговорихме за приятелите ти, как са те? Чух за онова с Шейн. Направо ужасно.
— Шейн ще се оправи.
— Ами другият? Майкъл?
— Добре е — отвърна Клеър. — Защо?
— Просто питам. Няма да е лошо да го държите под око, при положение че той е бил набелязаната жертва на нападението — Фентън бавно обърна колата и подкара към изхода на улицата. — При положение че са искали да убият него.
Главата на Клеър я болеше твърде много, за да й се говори.
— Предполагам — с мъка каза тя.
И тогава, в някакъв последен проблясък на яснота, тя внезапно осъзна какво бе чула. Сърцето й прескочи един удар, а после заби с удвоена сила.
— Откъде знаеш? — попита тя.
— Какво?
— Че Сам не е бил набелязаната жертва? Той беше в безсъзнание, когато го откри. Не може да ти е казал нещо.
— В безсъзнание — друг път. Беше мъртъв.
— Както и да е. Не е могъл да ти каже… — внезапно всичко си дойде на мястото и онова, което се разкри пред очите на Клеър, никак не й хареса. — Бил си там преди сирените.
— За какво говориш?
— Когато погледнахме през прозореца, видяхме, че си паркирал зад колата на Сам, и решихме, че си го открил така. Само че ти изобщо не си го намерил паднал на улицата…
Полицай Фентън натисна педала за газта, така че колата рязко ускори, и включи сигналната лампа. Разнесе се силно изщракване и нощта бе прорязана от ярки сини и червени лъчи.
— Къде ме водиш?
— Млъкни.
Клеър сложи ръка на дръжката на вратата, ала вече се движеха твърде бързо, за да скочи. В най-добрия случай щеше тежко да се нарани.
— Ако ми направите нещо, Амели ще…
— Точно на това разчитаме — изсмя се Фентън ехидно. — А сега млъквай.
Шейн страхотно би се изкефил на цялото това „тайно общество на убийци на вампири“. Клеър обаче искаше единствено да си отиде вкъщи. Ужасно много.
Освен полицай Фентън, малката групичка, събрала се в бараката зад фотографското ателие, включваше още жената на Фентън — неприятната медицинска сестра, която се държеше така, сякаш Клеър имаше някакво особено отвратително заразно заболяване. Дори си сложи хирургични ръкавици, докато я връзваше за един стол.
Останалите Клеър познаваше само смътно. Единият беше от поддръжката на университета — беше го мяркала няколко пъти. Видя и един от касиерите в банката, както и обикновения, с нищо незапомнящ се тип, който й беше донесъл бележката от Амели. Както Клеър научи, той дълго време проучвал къде живее Амели и кой работи за нея, и после убил истинския пощальон.
Пак той се приведе към нея, подпрял ръце на облегалките на стола й, за да процеди:
— Не си падаме по колаборационисти. Дори когато са непълнолетни.