Разбира се! Нищо чудно, че през цялото време нещо я беше човъркало — къщата ги беше събудила не защото Сам беше в опасност, а заради заплахата, надвиснала над Майкъл, нейния собственик. Въпреки че него го нямаше в момента, тя бе реагирала на предумисъла, който беше усетила.
Не Фентън беше първият полицай, пристигнал на местопрестъплението, както бяха предположили, а престъпникът — той беше намушкал Сам и го бе оставил да умре, а после се бе престорил, че просто е открил тялото му. Ако Ричард Морел не се бе появил и не бе действал толкова решително, покушението на Фентън щеше да успее.
Клеър преглътна мъчително и спря поглед върху инспектор Лоу.
— Мислех, че си от добрите!
Болезнена, уморена сянка пробяга по лицето на Лоу и той поклати глава.
— Клеър… Не е толкова просто. Не и в Морганвил. Тук не може да си само добър или само лош.
— Той не е виновен — намеси се Джейсън. По устните му играеше вълча усмивка. — Ако иска отново да види партньора си, няма да прави глупости.
Инспектор Хес. Бяха пленили инспектор Хес. Нищо чудно, че не го бе виждала от дни… и нищо чудно, че Лоу се бе държал толкова странно. Клеър се вгледа по-внимателно във Фентън и забеляза, че на лявата му буза имаше синина, която поразително приличаше на ожулванията по кокалчетата на Лоу. Бил е в онази къща, навярно с инспектор Хес, и Лоу му беше ударил едно кроше.
Лоу извърна потъмнелите си от болка очи.
— Хлапето няма нищо общо с това — каза той.
— „Хлапето“ се движи сред най-високопоставените вампири — възрази сестра Фентън. — Колко хора познаваш, които имат достъп до Основателя? Та тя дори вампирите държи настрани! Разбира се, че момичето има общо. Навярно много повече, отколкото предполагаш.
Сестра Фентън и сама не знаеше колко верни бяха думите й. Клеър се замисли за всичко, което беше научила от Миърнин — болестта на вампирите, порталите, мрежата от къщи на Основателя — и си даде сметка, че то е достатъчно, за да унищожи Морганвил.
Тя стори всичко по силите си, за да изглежда уплашена и в пълно неведение. Поне първото не беше никак трудно.
Когато Джейсън се приближи до нея с бавна, нехайна крачка и сложи ръка на рамото й, Клеър потръпна. Вонеше като сметище през лятото, а от якето му се долавяше мирис на кръв. Той намушка Шейн. И то с усмивка на уста.
— Свали си ръцете от мен — каза тя и го погледна право в очите. — Не ме е страх от теб.
Лоу го сграбчи за рамото, завъртя го и го блъсна с лицето напред в грубата дървена стена.
— Нито пък мен — изръмжа той. — А аз не съм вързан. Остави я на мира.
— О, какъв герой! — ехидно подхвърли сестра Фентън. — Двамата с Хес сте направо жалки.
— Нима? — Лоу изви ръката на Джейсън болезнено високо. — Не аз се забавлявам, като изнасилвам и убивам момичета.
— Нито пък Джейсън — намеси се полицай Фентън. — На него просто му харесва да говори за това.
— Тогава откъде знае за трупа в нашето мазе? — попита Клеър и всички я погледнаха.
— Не съм виждал доклад, в който да се споменава за тяло, открито във вашето мазе — каза Лоу. — Знам само за онова на улицата.
От гърдите на Джейсън се откъсна сух, дрезгав смях.
— Те го преместиха. Хей, Клеър, хрумвало ли ти е, че не съм бил аз? Ами ако го е направил някой от двамата ти приятели в къщата. Шейн, например. Той не е от най-уравновесените. А кой знае какви ги върши Майкъл тези дни?
На Клеър й се прииска да се разпищи, ала предпочете да си пази силите. Тя имаше тънки китки, а сестра Фентън не се бе постарала особено, когато я връзваше. Въжето поддаваше леко и Клеър бе сигурна, че ще успее да измъкне поне едната си ръка. Въжето се впиваше в кожата й, ала тя продължаваше да дърпа, като се опитваше да го прави незабелязано. Внезапно усети остра болка в дясната китка и разбра, че раната от ножа на Джейсън се бе отворила.
Кръвта, която бликна от нея, заедно с потта, която се стичаше по ръцете й, всъщност й помогна и като се прокашля, за да отвлече вниманието, тя дръпна с всичка сила и успя да освободи дясната си ръка, макар и с цената на жестоко ожулване. Без да променя позата си, тя се зае с възела, който придържаше лявата й ръка към стола.
— Е, какви сте вие? — попита тя, за да наруши мълчанието и да им попречи да забележат какво прави. — Ловци на вампири?
— Нещо такова — отвърна полицай Фентън.
— Не че си личи — изсумтя Клеър пренебрежително. — Бащата на Шейн дойде и за нула време изби всички вампири, които познавам. А вие какво сте направили?
— Затваряй си устата! — сопна се сестра Фентън. — Тук си само от няколко месеца. Нямаш никаква представа какво е да се живее в този град. Ще действаме, когато сме готови. Франк Колинс имаше добри идеи, но не мислеше в перспектива.