Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица
Пролог
Замъкът Оксуич, Англия, 1201 г.
Тази нощ в Оксуич щеше да се случи нещо лошо. Джоана го усещаше инстинктивно. Четеше го в напрегнатото лице на майка си. Виждаше го в сподавените шушукания и мрачните лица на камериерките, които обслужваха стаите в женското крило на замъка.
По принцип животът в замъка Оксуич протичаше доста спокойно. Но на всеки няколко седмици някакво странно напрежение обземаше майка й и се разнасяше из целия замък и тогава Джоана, колкото и да беше млада, знаеше какво ще последва. Вечерта майка й, лейди Хариет, щеше да отпрати всички от голямата зала и да посрещне съпруга си сама. Джоана не знаеше какво си казват, но винаги след това майка й избягваше разплакана в стаята си, а баща й оставаше да пие до безпаметство, преди на свой ред да избяга Бог знае накъде. После дни наред щеше да бъде кисел, преди майка й да го допусне в леглото си. Всички щяха да стъпват на пръсти през тези плашещи дни, внимавайки да не разгневят господаря, сър Ейслин. Джоана пък щеше да внимава да не се мярка пред очите на баща си, защото през тези дни той като че ли не можеше да я понася.
Макар да беше само на девет години, Джоана знаеше, че не бива да мрази баща си заради суровото му държание. Свещеникът строго й се бе скарал един ден, когато тя му бе изповядала детинските си чувства към баща си. Но колкото и да се опитваше да го обича и уважава, с труд успяваше да подклажда дори най-слабото добро чувство към него, особено сега, когато всичко започваше отново.
Грижа се изписа на невинното лице на Джоана, докато се откъсваше от игрите, стиснала в ръце новото си котенце.
— Мамо — повика тя колебливо, виждайки майка си да минава край нея. — Мамо — повтори с боязлив трепет в гласа.
Но лейди Хариет бе твърде заета и не обърна внимание на единственото си дете. Профуча през залата, обсипвайки прислужниците със заповеди, като кършеше нервно ръце, но без да повишава глас. Също като красив лебед, помисли тъжно малкото момиченце. Красив и величествен, но все пак някак далечен.
Лебедите обаче не плачеха, а тази нощ майка й със сигурност щеше пак да плаче. Понеже го знаеше, Джоана все пак се осмели.
— Мамо — изрече тя настойчиво, докато дърпаше майка си за бисерносивата ленена рокля. — Моля те, няма ли да спреш за миг и да ме изслушаш?
Когато лейди Хариет най-накрая се обърна, лицето й бе бледо, а тънките бръчици около устата личаха повече от всякога.
— Може би по-късно, скъпа — каза тя и погали разсеяно дъщеря си по главата. — Може би по-късно. Сега трябва да се приготвя за баща ти. — Гласът й леко трепна. — Върви, върви.
И тя се отдалечи, леденият пръст на страха прободе сърцето на момиченцето. Котенцето в ръцете й се задърпа, когато тя несъзнателно го стисна по-здраво. Но Джоана бе забравила любимото си животинче. Мислеше само за своята красива и тъжна майка. Защо трябва да бъде така? Защо? Детският й гняв не успяваше да надделее над все по-нарастващата боязън.
Изпаднала в паника, тя се обърна и затича нагоре по тясната каменна стълба, която водеше към стаите на жените. Щеше да иде в стаята на майка си и да я чака там. Майка й щеше да се прибере по някое време. И когато родителите й свършеха тайнствения си разговор, майка й щеше да си дойде и този път може би всичко щеше да бъде наред.
Гъстите къдрици на Джоана се вееха зад нея, докато бързаше по витата стълба. Зелените й очи бяха потъмнели от безпокойство и страх и когато стигна до стаята на майка си — от съмнение. Не биваше да бъде тук, каза си тя, опитвайки се да прояви смелост. Трябваше да отиде в собствената си стаичка, както винаги. Но преди да реши какво да прави, котето успя да се отскубне. Измяука сърдито и се скри под високото легло на лейди Хариет.
— Ела тук, Лейди Мину — извика уплашено Джоана. Коленичи и се пъхна под леглото. — Ела, върни се — изрече тя с глас, в който се четяха потисканите й чувства.
Когато котето само облиза ръката й и я изгледа обидено, Джоана се наведе и се мушна под леглото. Напъха се цялата под дървената, оплетена с въжета рамка, за да хване животинчето, но когато го улови, не побърза да излезе. Вместо това се сви край котето и направи топло гнездо, където двете можеха да се укрият поне за известно време.
— Сега всичко е наред, бебенце. Ти само заспи — прошепна Джоана с прекъсващ се глас, подложила едната си ръка под главата, докато с другата обгръщаше покровителствено котето. След това му запя приспивна песен с треперещ, нежен гласец.
По едно време гласът й трепна, после отново поде успокояващия приспивен напев. Но след дълго обаче тя отново сниши глас, поверявайки нещастието си на съня. След като мина още малко време, вече не се чуваше нищо друго, освен приспивното мъркане на котето и плиткото дишане на спящото момиченце.