За миг си припомни Джоана и осъзна, че и тя криеше остър — почти коварен — ум зад красивата си външност. Но мислите за Джоана го върнаха към сегашния момент. Ако искаше да я спечели, трябваше много внимателно да подбира думите си.
— Пропускате един съществен момент, милейди, и това е въпросът за моята чест. Аз ще воювам с Егбърт не заради пари, а за да получа възмездие от онзи, който би ми попречил. Ние имахме споразумение, но той избра да постъпи като страхливец!
— Никой не може да ме нарича страхливец! — хвърли се гневно Егбърт към него.
Ако кралицата не беше застанала между двамата мъже, те щяха да бъдат принудени наистина да се сбият. Но Изабел опря длани в гърдите им и ги изгледа гневно, следващият й яростен поглед бе отправен към съпруга й.
— Стига! — извика тя, излязла извън себе си. — Не подобава на мене да се намесвам между мъже по този начин! Съпруже, накарайте ги да се разделят!
Джон скочи, подтикнат от гневната й заповед, и се изкашля.
— Отдалечете се или ще повикам стражата.
Райлън долови обидената нотка в гласа му и разбра, че Джон ще приеме каквото и да било решение, дошло от кралицата.
Егбърт впи яростен поглед в Райлън, докато двамата отстъпваха назад, но не издаде с нищо истинските си мисли пред кралската двойка. Намръщеният израз не слизаше от лицето на Райлън, той войнствено скръсти ръце на широките си гърди.
— Е — нападна Изабел, — няма място за спорове. Мерилин няма да бъде омъжена за вас, лорд Блекстън, затова приемете този факт. Една война между вас двамата не носи полза на никого и наврежда на всички…
— Няма да се примиря с това оскърбление — прекъсна я Райлън.
Тя впи ядосания си поглед в него.
— Оставете ме да се изкажа, сър Райлън. Какво ще възмезди ощетената ви чест в този случай?
— Главата му на пика.
— Нямам настроение да се занимава с дребните ви отмъщения — изфуча Изабел.
— Казвам да го оковем във вериги — намеси се Джон със заядлив глас.
— Успокойте се, Джон — отвърна Изабел, без дори да го поглежда. — Е, Блекстън? Чакам.
Райлън я изгледа продължително и хладнокръвно, после изпрати изпълнен с ярост поглед към Егбърт. Накрая въздъхна и сви устни.
— Съгласен съм да се оженя за момичето от Оксуич, но владенията й трябва да бъдат освободени от данъци за три години.
— Какво?! — скочи от мястото си Джон. — Никога няма да допусна…
— Една година — отговори Изабел, без да обръща никакво внимание на Джон. — Една година без данъци само върху нейните владения. И тържествено ще обещаете да не създавате пречки на сър Егбърт или сър Ивън по какъвто и да било начин. Това означава никакви тайнствено изгорели посеви. Никакви отровени кладенци и реки. Нищо такова. Съгласен ли сте?
Райлън призова цялата си воля, за да не разтегне уста в широка усмивка. Само за да не пострада замисълът му, той се поклони ниско пред кралицата, скривайки лице с жест на покорство.
— Съгласен съм.
— Добре. Ще пратя за писарите и ще направим договорите тук, още в този момент. Тъй като няма да се задържаме дълго в Ийли, бих желала двете сватби да бъдат отпразнувани възможно най-скоро.
— Мога ли да видя дъщеря си? — запита сър Егбърт.
В гласа му ясно се долавяше облекчение.
— Разбира се — отвърна Изабел. — А вие, сър Райлън? Ще говорите ли с годеницата си, когато договорите бъдат написани? Или аз да съобщя подробностите на нашата повереница?
Във всяка от критичните минути на спора Райлън се бе чувствал уверен, бе усещал, че владее положението. Бе подучил Егбърт да изиграе ролята на измамен и оскърбен баща, докато той самият се правеше на ядосан и унизен кандидат-зет. Двойната им игра бе изпълнена с емоции и почти истинска ярост и резултатът дори бе по-добър от този, на който Райлън се бе надявал. Но сега, изправен пред безобидния въпрос на кралицата — кой да съобщи на Джоана за изхода от спора, — изпадна в съвсем истинско затруднение.
Отметна косата си с една ръка, въздъхна тежко и погледна Изабел в очите.
— Върху кого бихте предпочели тя да метне гръмовете и мълниите си — върху вас или върху мене?
Това накара Изабел да се разсмее и раздразнението й като че ли напълно изчезна. Не така обаче стана с Джон.
— Трябваше да я пратя обратно в онова нейно абатство и да дам Оксуич на по-достоен лорд — изрече той хапливо, отправяйки оскърбен поглед към Изабел.
Но кралицата ни най-малко не се трогна от избухването му.