Джоана не можеше да повярва на онова, което се случваше с нея. От самото начало се бе страхувала от това. Наистина, досега нямаше надежда да се появи по-добро разрешение на нейната дилема. Но от това шокът не ставаше по-малък. Макар че кралицата още не беше казала кой е мъжът, това нямаше никакво значение за нея. Който и да бъдеше, все щеше да е лош. С изключение на Райлън…
Тази мисъл я накара да замре. Но в същия миг осъзна, че той е последният човек, за когото кралската двойка би я сгодила. Освен това, самият Райлън никога нямаше да се съгласи. Дори да загубеше политическите си изгоди заедно с ръката на Мерилин, нямаше да иска нея. Щеше да я държи отговорна, когато истината за нейното участие излезеше наяве. Във всеки случай, и тя никога нямаше да се съгласи да се омъжи за него, каза си Джоана решително.
Мисълта за Райлън обаче все пак й послужи за нещо, защото й припомни последното, с което можеше да се защити. Единствения факт, който досега бе държала в тайна.
Преглътна мъчително и накара гласа си да прозвучи уверено.
— Не мисля, че този мъж, на когото ме давате, ще сметне сделката за добра, когато научи, че… когато открие, че… че… че не съм непорочна.
Смелото й изявление бе посрещнато с пълна тишина. Кралицата присви очи и острият й поглед обходи Джоана от глава до пети, сякаш можеше да узнае истината по този начин. Поклати невярващо глава, но когато продължи да я оглежда, Джоана усети как неверието й се стопява. Реакцията й обаче изобщо не беше такава, каквато Джоана очакваше. Вместо да се разгневи, кралицата започна да се смее високо.
— О, но това е прекрасно! Не сте девствена? — Почти задушавайки се от смях, тя се отпусна на стола си, заливайки се от смях. После, като видя смаяното лице на Джоана, се опита да се овладее. — Това нищо не променя, скъпа моя. Така и така ще трябва да се омъжите за него. Но колко ми се иска да видя лицето му, когато разбере истината!
Когато разбра какво иска да каже кралицата, Джоана помръкна.
— Но вие не искате да кажете, че… той няма да иска… Но като видя лицето на Изабел, замлъкна.
Кралицата се наведе напред.
— Кажете ми, момиче. Кой беше мъжът? Някой в абатството? Или не… възможно ли е баща ви да ви е пратил в „Света Тереза“ чак когато е узнал какво сте сторили?
Джоана притисна ръце на кръста си. Внезапно в корема й се надигна някакво гадене и тя се огледа диво наоколо.
— Това не може да се случва на мене. Не може…
Обърна се рязко и се втурна към вратата. Изабел я извика да се върне, лейди Адел и сър Джордж я изгледаха тревожно, но Джоана профуча покрай тях, без да спира. Беше се хванала в собствения си капан, кралят и кралицата я бяха обещали на някого от своите съюзници… но явно не им беше толкова скъп, след като не скриваха радостта си от това, че ще бъде разочарован, когато разбере, че съпругата му не е девствена.
Това беше само по вина на Райлън Кемп, късаше се сърцето й, докато се отдалечаваше тичешком от смаяните придворни. Само по вина на Райлън.
21
Докато бягаше от ужасната присъда, произнесена от кралицата, Джоана не виждаше нищо наоколо си. Изтича надолу по стълбите, покрай приемната на епископа, отмина трапезарията и се втурна навън, към градината, сякаш дяволът я преследваше по петите. Не забелязваше хората, които се обръщаха подире й. Знаеше само едно — че трябва да остане сама, за да може да се наплаче. Да може да помисли. Да може да се помоли.
Да се помоли. От това имаше нужда, разбра тя натъжена. Само така щеше да намери покой, утеха и душевни сили.
Излезе тичешком от стените на градината и пое по криволичещата пътека, която досега не бе опознала. Тя я изведе в един парк, обрасъл с групички дървета и диви растения, в който монасите се усамотяваха, за да се отдават на размисъл и молитви. И макар че предпочиташе високите скали и силните ветрове на Фламбъро Хед, в този момент всяко усамотено място беше подходящо за нея.
Когато откри няколко израснали близко една до друга брези — които й напомняха за параклисчето на света Тереза в нейното абатство, Джоана спря при тях. Задъхана от стремглавото си бягство, тя се облегна на дебелото стъбло на едно от дърветата и задиша тежко. Господи, Божичко. Какво да прави сега?
Отчаяна се свлече надолу, без да се тревожи за роклята си. Не усещаше мекия килим от миналогодишни сухи листа под коленете си, не чуваше и гласовете на птиците. В ума й имаше само една мисъл. Щяха да я дадат на някакъв непознат мъж. Който щеше да легне с нея така, сякаш тя е някакво животно, което няма никакви чувства, никакви собствени желания. Това не можеше да бъде вярно, но все пак… Потръпна, когато в ума й изникна един далечен спомен — как майка й плаче в леглото си.