Не беше възможно това да се случва с нея, но се случваше. Случваше се.
Тогава дойдоха сълзите. Горещи и мъчителни, те потекоха по лицето й и закапаха по корсажа. Никога не се бе чувствала така безпомощна. Никога безнадеждността на положението й не се бе очертавала пред нея с такава яснота. Дори тиранията на баща й изглеждаше нищожна в сравнение с ужасяващите перспективи на сегашното й положение.
Остана дълго така коленичила, с наведена глава и конвулсивно сключени пръсти. В главата й се въртеше само една фраза. Една молба. Един стон.
„Спаси ме. Моля те, спаси ме.“
Когато усети една ръка на рамото си, в първия момент Джоана помисли, че ръката на Бога е дошла при нея в отговор на молитвите й. Ръката беше топла и тежка, вдъхваше й сигурност по някакъв странен и необясним начин. Тогава разумът й се върна и тя инстинктивно се дръпна. Изправи се на крака и видя пред себе си Райлън.
И изведнъж усети как в нея нахлува необяснима радост. Той беше дошъл! Сега всичко щеше да бъде наред. Но почти в същия миг си припомни, че не е дошъл да й помогне. Дори да искаше — а защо ли да иска? — не би могъл сега да й помогне. Освен това той търсеше само власт — чрез Мерилин или чрез друг, който можеше да помогне на каузата му. Тя обаче искаше… Джоана прехапа долната си устна, не можейки да формулира какво точно иска.
Попарена от внезапното осъзнаване на така различните им цели, тя срещна спокойния му поглед. Лицето му се губеше в сенките на настъпващата вечер. Но Джоана нямаше нужда да вижда лицето му, за да разбере, че и той е напрегнат. След хладното спокойствие от следобеда на лицето му сега се бе изписало съвсем видимо смущение.
Вероятно вече кралят му е казал, че не може да се ожени за лейди Мерилин. Беше загубил владенията на Кросли и същевременно контрола над Оксуич. Но поне беше господар на собствената си съдба, нещо, което на нея й беше отказано. Събирайки остатъците от гордостта си, Джоана реши да не показва отчаянието си пред него.
— Има ли някакви новини от Мерилин? — запита тя с хладен и внимателно премерен глас. — Все още ли е заложница на кралската воля?
— Ти искаше точно това, нали? Прати я при Ференди, като знаеше, че той ще изтича при краля с всички тайни, които може да узнае от изповедта й? Спази обещанието си пред Мерилин и същевременно постигна целта си.
Той говореше тихо. Бе застанал неподвижно, с безизразно лице, но това не можеше да заблуди Джоана. Криеше чувствата си зад стиснатите зъби и полуспуснатите клепачи. Въпрос на време беше кога ще се нахвърли върху нея.
Тя нервно отстъпи назад. Последното, което искаше, беше да се скара с Райлън. Но той направи една крачка напред.
— Дължа ти извинение, както изглежда — продължи той.
— Какво?
Слаба усмивка раздвижи устните му.
— Подцених те, Джоана. Още от самото начало те подцених… твоята решителност, интелигентността ти. Силата на чувствата ти.
Като чу това, тя присви очи в подозрение.
— Какво се е случило? Какво е станало, та сега стоиш тук пред мене и ми говориш такива нелепи неща?
— Нелепи? — Този път той се усмихна широко и белите зъби блеснаха сред потъмнялото му лице. — Просто ти направих комплимент, малка моя гълъбице. Би трябвало любезно да ми благодариш.
Джоана полека завъртя отрицателно глава. Каква игра играеше той сега с нея?
— Ако наистина мислеше, че съм интелигентна, нямаше да се опитваш да ме обезоръжиш с глупости като тези, които току-що изтърси.
Той не отговори нищо.
— Може би си права. Трябваше направо да ти го кажа. Много добре, тогава. Кралят даде Мерилин на Ивън Торндайк. Този брак е приемлив за всички участващи страни.
— Слава Богу за това — измърмори Джоана.
Поне тези двамата щяха да имат възможността да търсят щастие заедно. И Мерилин нямаше да бъде омъжена за Райлън. Но когато си спомни разтрогнатия годеж на Мерилин с Райлън, Джоана отново стана предпазлива.
— Приемлив за всички участващи страни ли? Ами ти? Не мога да повярвам, че ти си се съгласил!
— Тогава грешиш. Аз, разбира се, съм съгласен, макар че кралят не знае… — Прекъсна, без да довърши изречението. — Но мисля, че ще е по-добре да обсъдим този въпрос по-късно. Когато се отдалечим от двора, ще ти обясня всичко.
— Да се отдалечим от двора? Какво искаш да кажеш? — Искрица надежда просветна у нея. — Ще ме върнеш ли в абатството?
Той погледна първо към нея, после отмести очи. После сключи пръсти зад гърба си и пристъпи от крак на крак.
— Ако искаш да посетиш „Света Тереза“, Джоана, ще те заведа там.
— Да посетя? Но… — Тя преглътна заседналата на гърлото й буца, опитвайки се да го разбере.