Колкото до почитанието, как да почита мъж, който поставяше политическите изгоди над нуждите на хората? Той си служеше с коварни методи и безскрупулно преследваше целите си.
Нямаше изгледи и да му бъде послушна, ако трябваше да бъде напълно честна пред себе си. Неизбежно щеше да се възпротивява на всичко, което той предложеше, защото Райлън като че ли имаше способността да изкарва наяве само най-лошото от нейния характер. Нейната нетърпеливост в негово присъствие се превръщаше във войнственост. И в непреклонно своеволие.
Помолена от камериерката, тя бавно се завъртя. Широките поли на роклята описаха красив кръг около глезените й и се спуснаха на меки розови и винено цветни копринени гънки над фината материя на ризата й.
— Кралицата ви изпрати огледалото си, за да се видите, милейди.
Джоана пое резбованата дървена рамка, която камериерката й подаваше, и внимателно се вгледа в образа си. Първата й мисъл беше, че е изключително бледа. Само очите придаваха цвят на лицето й. Вероятно защото дълго бе стояла на затворено, реши тя. В абатството по необходимост прекарваше повече време навън.
Но Джоана знаеше, че не това е истинската причина. Истината беше, че се боеше ужасно много от това, което трябваше да се случи. Само след часове щеше да стане съпруга на Райлън Кемп. Освен че се чувстваше ограбена поради неговите подбуди да встъпи в брак с нея — подбудите на всеки благородник, когато си избираше съпруга, — тя се страхуваше и от абсолютната власт, която той щеше да получи върху нея. Скоро щеше да бъде негова и той щеше да управлява не само нейната собственост, но и нея самата като физическо същество. Щеше да живее там, където той реши, да води домакинството му така, както той нареди, и да изпълнява съпружеските си задължения…
С рязко движение тя пусна огледалото в ръцете на камериерката. Почувства как гореща червенина се изкачва към бузите й и изведнъж затрепери. Но този път не беше от страх.
Щеше да изпълнява съпружеските си задължения, защото той без съмнение нямаше да й позволи да се отклони от тях. Но освен това тя знаеше — и вътрешно се сви, когато й стана ясно, че неговите домогвания до благосклонността й няма дълго да я отблъскват. Толкова пъти вече се бе подчинявала на целувките му… на ласките му и нещо повече. Ако се случеше да възрази срещу нещо, поискано от него, той само трябваше да я накара да му се подчини, използвайки целувките, и тя се страхуваше, че неизбежно щеше да се поддаде.
Джоана затвори за миг очи и притисна клепачите си с пръсти.
— Добре ли сте, милейди?
Тя се изправи с въздишка и погледна угриженото лице на камериерката.
— Да… да, добре съм.
— Често се случва девойките да се плашат от женитбата — изрече жената с мила усмивка.
Другата камериерка закима енергично, закопчавайки сребристия колан на кръста на Джоана.
— Отначало ще бъде изпитание, със сигурност. Но вие сте щастливка. Имате си хубав годеник, няма някой вкиснат старец да ви вкара в леглото си. Със сигурност ще ви даде здрави деца.
Деца.
При тази дума тя спря да диша. Рядко почукване на вратата ги накара да побързат и Джоана излезе от стаята, придружена от двама пажове. Но докато вървяха към катедралата на абатството, тя не забелязваше нищо наоколо си.
Деца. Някак си не се беше замисляла над тази възможност.
Логично беше, че децата идват като естествен резултат от брака — от брачното ложе, — но не й беше хрумвала мисълта да роди дете на Райлън. Сега, когато й се налагаше да се замисли по този въпрос, тя още повече се обърка. Когато пажовете минаха заедно с нея пред събралите се благородници, за да я настанят от едната страна на стола на Изабел, Джоана трепереше така силно, както изсъхналите листа на изтравничето по брулените от ветровете стръмни брегове на Фламбъро Хед. Ръцете й бяха студени като лед. Знаеше, че лицето й е пребледняло. И макар че се мъчеше да се отърси от обзелото я безпокойство, усилията й бяха напразни. Райлън неизбежно щеше да й направи дете. Щеше ли да бъде за това дете по-добра майка, отколкото нейната майка бе била за нея? Щеше ли да може да пази детето си от неразумните изисквания на баща му? Или щеше да предаде детето си, както майка й бе предала нея?
Не, Джоана беше сигурна в едно. Никога нямаше да изостави детето си. Никога. Но сега това не можеше да я успокои. Тя се огледа наоколо, отново изпаднала в паника, но единственото приятелско лице беше това на кралицата. Въпреки рязката им раздяла вчера Изабел я наблюдаваше внимателно и дори й съчувстваше заради объркването, което ясно се четеше по лицето на Джоана.