— Отиде да плуваш ли? — подметна Кел.
— Намерихте ли ледена вода, да си охладите пламъка? — добави друг войник.
Райлън ги накара да замълчат с един студен поглед. Но като видя въпроса в очите на Джоана, омекна.
— Аз… ъ-ъ… подхлъзнах се и паднах във водата — отвърна той на неизречения й въпрос. Това предизвика нова вълна от кихот у войниците му, но той само се намръщи, без да им обръща внимание. — Добре ли се чувстваш на коня си?
— Да. Добре съм. Колко… колко ще яздим днес?
— Толкова, колкото можем, зависи ти колко бързо можеш да яздиш. Страх ли те е да яздиш сама? — запита, заблуждавайки се относно тревогата й. — Ако се умориш да яздиш по мъжки, ще те взема пак пред мене на седлото.
Джоана преглътна и отмести поглед. Не ездата я притесняваше, а краят й. Когато нощта паднеше и се оттеглеха в леглата си…
— Бих предпочел да пътуваш по-удобно, в карета или носилка. Но трябва да бързаме.
— Опасно ли е? — запита тя, поразена от внимателното му отношение.
— Винаги има възможност да стане опасно. Но ти не се тревожи. Нашият крал е бесен и още повече ще се вбеси, когато разбере към кого е лоялен Ивън. Както и да е, не ми изглежда вероятно да нападне такава добре въоръжена дружина като нашата.
— Към кого е лоялен Ивън? — и Джоана го изгледа още по-смутено.
Райлън се изсмя.
— Ивън не е привърженик на краля, Джоана. Ние двамата с него отдавна сме в съюз. Кралят и кралицата мислят, че са ме изиграли с годежа ми с лейди Мерилин. Вярват, че всички нейни владения са преминали в техния лагер. Но няма дълго да страдат от това заблуждение.
— Да не би да искаш да кажеш, че Ивън се е оженил за Мерилин само за да вземе именията й? — възкликна Джоана с ужасното чувство, че пропада в някаква бездна.
Бе смятала, че Ивън наистина е влюбен в Мерилин. Усещайки накъде се обръщат мислите й, Райлън се приближи към нея.
— Ивън щеше да се ожени за Мерилин с или без богатствата й. Той искаше жената, не другото. Но не е чужд на мисълта да използва новопридобитата си власт за доброто на хубавата ни страна. Това, че двамата намират взаимно удовлетворение в съюза си, е късмет.
— Но ти… ти трябваше да се ожениш за нея. И аз…
— И ти направи така, че кралят и кралицата да разберат. — Той я изгледа строго. — Не мога да позволя съпругата ми да се меси в такива важни държавни работи, Джоана. Трябва да се закълнеш, че ще престанеш да вършиш такива неща.
— Но ти щеше да се ожениш за нея — настоя Джоана. — Ако не се бях намесила, щеше да се ожениш за нея.
Райлън прокара разсеяно ръка през влажната си коса.
— Джоана, трябва да разбереш. По едно време наистина исках да се оженя за нея. Но след като ние… след като ти и аз… По дяволите — изруга той. И вдигна към оскърбения й поглед очи, искрящи от напрежение. — Ожених се за жената, която исках. Ако исках лейди Мерилин, нашият слаб крал никога нямаше да предотврати този брак. Но аз исках тебе. — И гласът му се сниши в дрезгав шепот. — Господи, колко те искам още в тази минута.
Ръката му се плъзна по коляното й, стисна здраво нежната й плът и топлината му породи силен трепет у нея. Конят й се размърда, сякаш доловил внезапната тревога на ездачката си. Райлън успокои животното с рязко дръпване на юздите, но огненият му поглед не слизаше от лицето на Джоана.
Тя отмести очи, преглъщайки огромното си разочарование. Той я искаше. Да, това беше ясно, никога не се бе заблуждавала. Но да я иска по този начин не е достатъчно. Не и за нея. Вече не.
Пое си дъх на пресекулки, после сведе поглед към потъмнелите му очи. Откога беше станала такава глупачка? Как можеше да очаква любовни думи от него, когато той изпитваше към нея просто плътска страст? Горчива усмивка раздвижи устните й.
— Ще бъдем ли и ние така щастливи, както Ивън и Мерилин, ще намерим ли взаимно удовлетворение в нашия съюз?
Той вдигна очи към нея и бавно плъзна ръка по бедрото й.
— Ако Бог пожелае.
После осъзна, че хората му го гледат, и изведнъж се изкашля.
— Отиваме към абатството Дънли — каза й с прояснен глас. — Макар че може да пристигнем там доста след като се е стъмнило. Сутринта ставаме рано и пак потегляме. Искам да стигна Оксуич до утре вечерта.
— Оксуич! — Тази стряскаща новина сподави обърканите чувства на Джоана, копнежа и разочарованието й. Значи пътуваха към Оксуич? — Мислех, че каза… Тоест, мислех, че искаш да се върнеш в Блекстън. Защо отиваме сега в Оксуич?
— Искам да се уверя, че е добре защитен от неприятелите ми. Сенешалът трябва да ми се закълне във вярност, освен това бих искал да оставя там няколко мои хора сред стражите.
— Но… — и Джоана млъкна, овладяна от внезапна паника. — Аз не искам да ходя там. Можеш да отидеш без мене. Остави ме в Блекстън.