Райлън присви очи, долавяйки извисяващата се нотка в гласа й.
— Сега ти си господарката на това място. Те са твои хора и понесоха много загуби от онази съдбоносна треска. Вече не трябва да се страхуваш от нищо и от никого там. И аз ще бъда край тебе…
— Не искам да ходя!
Неколцина войници погледнаха към нея, когато дочуха острите й думи, после отново отместиха очи. Райлън понижи глас.
— Отиваме в Оксуич, Джоана. Веднъж те бях попитал как си живяла там, но ти отказваше да говориш за това. Не ми вярваше достатъчно, за да ми се довериш. Ще ми кажеш ли сега защо толкова не обичаш това място? — Когато тя упорито замълча, той се намръщи. — Много добре тогава, може би когато пристигнем, сам ще науча истината.
С вик на безсилна ярост Джоана дръпна юздите и конят й се изправи на задните си крака. Ако Райлън не беше хванал подплашеното животно за главата, Джоана щеше да падне от плоското седло. Тя обаче беше толкова ядосана от нехайните му думи, че не обърна внимание на инцидента.
Той искаше да я отведе в Оксуич, когато твърде добре знаеше, че тя мрази това място. Нямаше ли никакви чувства? Нямаше ли сърце?
Но Джоана вече знаеше отговора на този въпрос. Райлън Кемп нямаше никакво сърце. И всичките му чувства бяха свързани само с владенията и политическата власт. Тя го изгледа яростно, мъчейки се да не избухне в сълзи. Макар че имаше хубаво тяло и понякога се държеше много мило, все пак си оставаше това, което винаги е бил: благородник, себичен до мозъка на костите си. Баща й, крал Джон, а сега и той. Десет пъти глупачка беше, че очакваше повече от него.
Извърна лице от изпитателния му поглед и остана, треперейки, на седлото, докато другите неловко тъпчеха наоколо. С цветиста ругатня Райлън издърпа юздите от ръцете й и ги хвърли на един от хората си. После се качи на своя кон и след като хвърли последен суров поглед към нея, даде знак за тръгване.
Напред тръгнаха двама разузнавачи, няколко от най-свирепо изглеждащите войници обкръжиха коня на Джоана, а останалите ги последваха. Райлън и Кел яздеха пред Джоана и тя изпрати няколко яростни погледа към широкия гръб на безчувствения си съпруг. И да беше усетил враждебността й, той не го показа, защото нито веднъж не се обърна да я погледне. Тя трябваше да се задоволи мислено да го прати по дяволите.
Но колкото и да беше разгневена, Джоана скоро усети прилив на натрапчив страх. Той я водеше към Оксуич — омразното място от всичките й кошмари. И докато разстоянието до замъка все повече се скъсяваше, тя не знаеше накъде да насочи омразата си — към Оксуич или към Райлън.
Конниците минаха през горичка от високи брезови дървета, после пресякоха една открита широка поляна и стигнаха до своеволно криволичещ път, който се губеше сред далечните високи хълмове. Пътуваха покрай безброй ручейчета и спокойно течащи реки. Пресичаха плитки потоци, минаваха по грубо построени мостчета, наложи се да преминат една река на сал, каран от беззъб старец и глуповатичкия му син. По пътя им почти не се срещаха дървета, но от време на време прекосяваха храсталаци, високи почти колкото тях. Изпод копитата на конете час по час изхвърчаха ята диви патици и диви кокошки, протестирайки с високи крясъци, че конниците нарушават усамотението им.
Настроението на Джоана не се различаваше много от това на подплашените птици и поради тази причина не можеше да се наслади на красотата на пейзажа. Дори великолепните диви лебеди, които забеляза в едно от тъмните езерца, не повдигнаха настроението й, защото лебедите винаги й напомняха за майка й. Тя просто не можеше да повярва, че същият мъж, който я бе умолявал да му се довери, сега я влачи към злощастния дом на нейното детство!
Прекараха нощта в абатството Дънли, малка обител, която се издържаше от продажбата на произведеното в нея сирене и редки видове мед. Монасите клюнийци бяха очаровани от щедростта на своите гости. Но макар че парите на Райлън им осигуриха възможно най-доброто настаняване, то все пак беше доста скромно. Монасите строго приложиха разделението между мъже и жени — брачните клетви не важаха в обителта.
Джоана убеди себе си, че това само я облекчава, защото беше изтощена от продължителната езда и не искаше нищо друго, само да се наспи. Освен това непоколебимото становище на Райлън по въпроса за Оксуич изобщо не сполучи да я сближи с него. Но една малка част от нея копнееше за утехата на неговата близост в безсънните часове на нощта. Скоро щяха да стигнат в Оксуич и тази перспектива я изпълваше с неизразим ужас. Но нямаше към кого да се обърне.