Когато той я бе съпроводил до женската стая, която трябваше да споделя с две поклоннички, за миг тя бе почувствала искрица от утехата, която търсеше. Въпреки че се бе държала студено с него, Райлън я бе привлякъл за кратка целувка под оскъдната светлина на залязващата луна. Независимо че му беше много ядосана, Джоана се бе отдала на топлотата и утехата на прегръдката му и се бе вдигнала на пръсти, за да посрещне търсещите му устни. Но тогава той я бе пуснал и я бе побутнал твърдо — раздразнено — към малката каменна постройка и тя се бе почувствала още по-изоставена отпреди.
Страстта между тях бе неоспорим факт. Личеше въпреки всичките й усилия да я отрече. Но страстта беше свързана с тялото, а сега Джоана търсеше утеха за душата си. Райлън никога не би могъл да й даде това и сега тя го знаеше. Той никога не би могъл да разбере какви чувства изпитва съпругата му към това ужасно място, на което той залагаше толкова много.
Но защо тогава бе очаквала от него да я разбере, запита се тя, свивайки се на кълбо върху твърдия сламеник, завита с грубото вълнено одеяло. Знаеше по-добре от всекиго, че мъжете не се грижат за чувствата на жените, затова защо сега се чувстваше толкова разочарована? Нямаше друг избор, освен да понесе отиването в Оксуич колкото може по-храбро. Но когато се озовеше в Блекстън, той нямаше толкова лесно да я премести отново в Оксуич.
И докато се отпускаше в прегръдките на съня, тя призна пред себе си, че се е надявала да получи повече от него. След като бяха произнесли брачния обет, бе престанала да се противи на съюза им. В края на краищата, обетът не можеше да бъде обезсилен. Дори мисълта за децата, която отначало я бе разтревожила, сега бе свила топло гнездо в сърцето й. Нейни деца… нейни и на Райлън. И в този момент мисълта за тях я накара да помисли с малко повече топло чувство за него.
О, каква глупачка беше, каза си тя. Наистина, той беше неин съпруг. Но не беше мъж, на когото може да се вярва. И все пак, когато сънят дойде при нея, тя заспа с единствената утеха, която можеше да намери: едно синеоко момче с тъмни къдрици, едно смеещо се момиче…
Качиха се на конете и потеглиха преди зазоряване. Краката на Джоана почти се подгъваха под нея, докато вървеше към коня. Как може мускулите така да те болят от това, че просто седиш на седлото? Сякаш усетил какво я тревожи, Райлън се озова до нея.
— Предпочиташ ли да яздиш пред мене? — запита той, обвивайки талията й със здрава ръка.
Джоана се стегна, чувайки покровителствената нотка в гласа му. Лесно му беше да се държи мило, когато тялото й бе цялото натъртено и толкова я болеше. А защо не се държеше така и с нейното болящо сърце? Защо не го беше грижа, че тя се ужасява от завръщането в Оксуич?
— Мога да яздя — измърмори Джоана и погледна към очакващия я кон.
Дори това да я убиеше, щеше да язди сама, зарече се тя. Точно този ден не можеше да понесе докосването му.
Но не беше точно така, призна си тя, докато се настаняваше на седлото. Не можеше да понесе той да я докосне и да я размекне, както се получаваше всеки път. Да язди, сгушена в силната му прегръдка — това щеше да я направи твърде склонна да му се поддаде и да постъпи както той желае. А тя не можеше да си го позволи.
И когато се отправиха на път в мъгливата утрин в същия отбранителен строй, както и вчера, Джоана въздъхна тежко. Това, което правеше, беше погрешно — да упорства така в гнева си. Църквата я съветваше да прощава и да забравя, да търси мир и хармония със съпруга си и да се подчинява на волята му дотогава, докато той не действа в противоречие с Божиите закони. Но дори цял живот да се подчиняваше на поученията на църквата, тя не можеше да превъзмогне този страх, който сега се надигаше у нея. Бяха на един ден езда от Оксуич и всяка стъпка я приближаваше още повече към него. Отново преживяваше всичко, случило се тогава. Тъмнината под леглото. Скърцането на ремъците му. Плачът.
Джоана потърка тънкия бял белег на китката си, без да съзнава какво прави. Сега разбираше много повече, отколкото тогава, когато беше само едно дете. Разбираше ритмичното поскърцване на леглото. Разбираше всекимесечните мрачни настроения на майка си. Но имаше още нещо. Баща й бе споменал името на някакъв мъж, за когото бе казал, че е убит.
Поклати глава, объркана. Дали майка й бе плакала заради суровото отношение на баща й, или заради загубата на другия мъж? Може би и заради двете. Тя сви вежди. О, защо не можеше да изгони всичко това от главата си, изстена Джоана, разтривайки туптящите си слепоочия. Всичко се бе случило толкова отдавна. Някои части от събитията бяха ясни, но други си оставаха обвити в мъгла, която не искаше да се вдигне.