Въпреки че бе объркана, едно нещо й беше съвсем ясно. Райлън щеше да я отведе в Оксуич, независимо дали тя го искаше или не. На него можеше да се разчита толкова малко, колкото бе подозирала. Той беше толкова неотстъпчив и толкова властен, колкото и баща й. Много лошо предзнаменование за живота, който започваха двамата с него сега.
Зората не й донесе особено успокоение. Денят си оставаше мрачен, небето тънеше в ниско надвиснали облаци. Мъглата се вдигна едва около пладне, само за да бъде заместена от противен ситен дъждец. Макар че имаше наметало за дъжд, Джоана се чувстваше ужасно. Нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й бе цялата охлузена. Мускулите я боляха, а главоболието й се усили още повече.
Почивката за обяд направи повторното качване на седлото още по-болезнено, тя се боеше, че изобщо няма да може да се качи. Но стисна зъби и не обърна внимание на напрегнатия поглед на Райлън.
Цял следобед Джоана пътуваше в мъгла, дъжд и непоносими болки. Когато здрачът най-сетне отстъпи пред нощта и познатият мирис на върбинка оповести близостта на Оксуич и края на пътуването, почти усети прилив на щастие. Веднъж да слезе от този кон!
Но когато тъмните очертания на замъка Оксуич се изправиха пред нея, Джоана забрави физическите болки. Слаба светлина озаряваше укрепленията и проникваше през пролуките на желязната порта. Една фигура се раздвижи — или може би уморените й очи я бяха излъгали — и за миг тя помисли, че баща й я очаква. Макар да знаеше, че това е невъзможно, сърцето й заби ускорено и устата й пресъхна от страх. Би отстъпила назад, но стегнатият строй от конници нямаше да го позволи. Едва когато дружината спря пред сухия ров и затворената порта в края на подвижния дървен мост, тя успя да се отърси от смътния ужас, който я тормозеше. Това беше просто купчина камъни, каза си тя. Замъкът Оксуич не представляваше нищо друго, освен купчина камъни, натрупани високо и споени здраво върху стар земен отбранителен насип.
— Ела, Джоана. Ще влезем двамата. — Гласът на Райлън и докосването на пръстите му я разтърсиха. — Не се бой — окуражи я той, вземайки поводите от ръцете й. — Скоро ще си легнем и ще дойде краят на това изпитание.
Джоана не можеше да отговори, физическото изтощение и емоционалният шок от срещата с дома на нейното детство — с източника на нейните кошмари — я правеха неспособна да издаде дори един звук.
— Отворете вратата и приемете новия си господар и новата си господарка — извика Кел с властен глас. — Сър Райлън Кемп, лорд Блекстън, и съпругата му лейди Джоана Престън Оксуич.
Джоана чу възбудени гласове, които долитаха от другата страна на портата. Но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че никога досега не беше чувала Кел да изговаря толкова много думи наведнъж.
— Лейди Джоана с вас ли е? — запита един старчески глас.
— Да, с нас е. — И Райлън подкара коня си към светлината на няколкото факли, подаващи се пролуката на открехнатата порта.
Когато двамата с Джоана стигнаха на една ръка разстояние от портата, той свали и своята качулка, и нейната.
— Тя е — извика един женски глас. — Тя е, има косата на майка си.
— Ама нали беше монахиня — възрази старческият глас.
— Почти монахиня — поправи го Райлън. — Нашият брак не й позволи да положи обета. И както сами виждате, е капнала от умора. Станахме от сватбената вечеря, за да дойдем направо тук. Сега отворете тази врата и ни посрещнете както се полага.
Вратата веднага започна да се отваря със скърцане. Видът на Джоана явно бе потушил възникналите спорове. Толкова ли приличаше на майка си, както бе казала тази жена? Но колкото и да се опитваше, Джоана не можеше да си спомни нито лицето на майка си, нито друго от външността й. Спомняше си я само като лебед. Далечен и величествен лебед.
Бяха веднага въведени в голямата зала и там ги посрещна сенешалът сър Харис Пондър. Като видя тясното му лице и посивялата коса, Джоана веднага си спомни стария ерген. Позна още едно-две лица, но другите не помнеше.
— Добре дошли, милорд. Милейди — изрече сър Харис с дълбок поклон. — Простете ни, че ви посрещаме така скромно, но ако знаехме, че идвате, щяхме да се приготвим…
— Няма значение, Пондър — прекъсна го Райлън с усмивка, която не слизаше от лицето му. — Не очакваме да ни приготвите някакво пиршество. Хляб, сирене и бира ще ни стигнат. Утре ще имаме достатъчно време да обиколим имението и да се запознаем с хората. Сега ни трябват само легла. Наредете на прислужниците да настанят всички мои хора.
Прислужниците, които влязоха сънени в залата, за да видят от какво е предизвикан целият този среднощен шум, се заеха със задачите си почти без да става нужда сър Харис да им го казва. Внушителното присъствие на новия господар и заповедите му, изречени с уверен глас, бяха достатъчни, за да изникнат на масата след броени мигове кани с бира и блюда със сирене, хляб и късове месо. Със същата бързина от килерите излязоха одеяла и постелки. И когато Райлън и Джоана привършиха кратката си вечеря, всички дружинници вече бяха настанени и се приготвяха да си отпочинат.