— Заведи ни в господарските покои — каза Райлън, след като изпразни чашата си.
— Да, милорд. Всичко е почистено и ви очаква. Измазали сме целия замък с вар. Вече няма защо да се страхуваме от треската. Прогонихме духовете, които я донесоха, и осветихме всички стаи — поклати удовлетворено глава старият сенешал.
Райлън кимна разсеяно и се обърна, за да придружи Джоана. Но Джоана се вгледа в очите на стария служител, в които ясно се четеше умора.
— Всички лоши духове ли изгонихте? — запита тя с горчивина в гласа. — Нито вар, нито молитви от стотици свещеници могат да очистят това място от цялото зло…
Млъкна, защото в гърлото й се надигна ридание. Старецът я гледаше уплашен, сякаш се боеше, че някакъв зъл дух може наистина още да обитава залите на Оксуич. Но Райлън беше по-проницателен и Джоана го знаеше. Той виждаше, че страховете й всеки момент може да излязат извън контрол.
Сподавяйки един отчаян вик, тя се извърна и се затича към стръмните стълби в дъното на залата, които водеха към горния етаж. Райлън искаше да се настанят в господарските покои, но тя не можеше да влезе там. Обхваната от паника, Джоана изтича към единственото място в Оксуич, където бе намирала утеха. Нахлу тичешком в стаичката, издълбана в масивната каменна стена, в убежището, което някога беше само нейно.
Стаята беше ниска и мрачна. Главата й почти опираше в тавана. На пода имаше килимче, в ъгъла лежеше сгъната завивка от кожа. И както го беше правила стотици — хиляди — нощи, Джоана уви крака в полите си и се заметна презглава със завивката. Остана така, неподвижна и тиха, борейки се да спре напиращите сълзи, и започна да брои дишанията си, както го бе правила като малка. Докато чакаше целият замък да се унесе в дрямка.
Не след дълго по стълбите се дочуха стъпки, известяващи нечие пристигане. Всички други шумове бяха затихнали, само от време на време се чуваше далечно подвикване някъде отвън. Стъпките се приближаваха бавно — уморено — и спряха пред стаичката й. Още преди да чуе гласа му, Джоана знаеше, че това е Райлън. Как би могло да не е той?
Но когато проговори, не беше, за да я укори или да й заповяда да излезе. Вместо това седна на пода при нея и въздъхна.
— Не бих искал брачният ни живот да започва с чувство на страх — поде той тихо. — Досега вече си научила достатъчно за мене, Джоана, за да знаеш, че поне в брачното легло между нас има хармония. Не бих искал да бягаш от мене.
Джоана се пребори с парещите в очите й сълзи, когато изпълнените му с търпение думи достигнаха до съзнанието й.
— Не е… — Спря и преглътна риданието, което я задавяше. — Не мога… не тук…
— Разбира се, че не тук. Тази килийка е много малка. Много сурова. — Протегна ръка и я положи на ханша й. — Ела да се качим в спалнята.
— Не! — И Джоана се дръпна рязко от него.
Без да обръща внимание на болката в краката, изпълзя възможно най-далече, докато не усети зад гърба си студената каменна стена, фигурата на Райлън се очертаваше в рамката на вратата, слабо осветена от светлината, която идваше от залата долу.
— Джоана, бъди разумна — прошепна той, без да помръдва. Ние сме съпруг и съпруга, женени сме и пред Бога, и пред хората. Не можеш да ме държиш настрана…
Джоана диво разтърси глава.
— Не там горе. Няма да ида там горе!
В настъпилата тишина се чуваше единствено накъсаното й дишане. После той въздъхна и се раздвижи. Събутите ботуши тупнаха с глух звук на стълбите отвън. Съблече туниката и ризата си. Събу панталоните и остана само по долни гащи. Без да произнесе и дума, се отпусна на килима до нея. Легна по гръб в тъмното и сякаш чакаше нещо. Когато тя не помръдна, той се обърна настрана, подпря се на лакът и се вгледа в нея.
— Защо се страхуваш от това място?
Тръпка премина през тялото на Джоана.
— Не… не се страхувам — Преглътна и се опита да забави ускореното си дишане. — Не се страхувам от него. Но го мразя.
Той затихна, сякаш мислеше над думите й.
— Разкажи ми защо.
Джоана се вгледа в него през малкото разстояние, което ги делеше. Виждаше го като неясно очертана фигура в тъмната стаичка, огромна сянка, която я отделяше от желаната свобода. Но дори клекнала до стената, със схванати бедра и парещи от сълзи очи, толкова уморена, че беше невероятно как още се държи, тя знаеше, че няма да получи свобода по този начин. Нямаше да постигне истинска свобода. Където и да избягаше — в абатството, в двора, дори в Блекстън, — нямаше да има значение. Тя не беше за никое от тези места. Не се вписваше в тях. Но и тук не й беше мястото. Със сигурност не и тук. Никога не се бе чувствала по-самотна, отколкото в този момент.