И изведнъж се разплака. Скри лице в дланите си и заплака, свита в ъгъла.
Райлън веднага се спусна към нея, прегърна я и заглуши хлиповете й на гърдите си. Джоана инстинктивно се сви в успокояващата му прегръдка, благодарна за утехата, която получаваше. Но топлотата му само отприщи отчаянието у нея. Всички болки от детството се върнаха и я заудряха безмилостно. Цялото усещане, че е ограбена и изоставена. Хладината на баща й. Смъртта на майка й. И трите години, през които беше принудена да стои сред тези студени и ненавистни стени.
Жестоки спазми разтърсваха тялото й, страховете, които години наред бе потискала, избликваха на повърхността. Горещите солени сълзи мокреха голите гърди на Райлън и накрая очите й пресъхнаха. Но дори тогава хлиповете продължаваха да я разтърсват.
Райлън я държеше здраво притисната на скута си, сгушена в прегръдките му. Лицето й се притискаше към шията му. Той й даваше утеха и покой сред бушуващата буря на чувствата, но Джоана почти не го осъзнаваше. Тя търсеше не толкова успокояващата ласка на ръцете му, колкото чисто човешката загриженост. Не толкова силното, спокойно биене на сърцето му до ухото й, колкото напомнянето, че има живот… животът на други хора, свързан с нейния. Райлън беше тук, жив и топъл, прегърнал я така, сякаш искаше никога да не я пусне. И тя доброволно се отдаде на обещанието за бъдеще, което той й даваше.
Когато дишането й най-накрая се поуспокои, той полека отдръпна едната си ръка от раменете й и обхвана в длан лицето й. Дланта му, твърда и мазолеста, бе невероятно мека, докато отвеждаше нежно главата й към гърдите му. Тя почувства леко движение в гърлото му, сякаш се канеше да заговори, усети и колебанието му. Джоана помръдна и изпусна плаха въздишка. Едва тогава чу думите му.
— Прости ми, Джоана — прошепна той, опрял устни в темето й. Целувка ли беше това? — Съжалявам, че те доведох тук. Не знаех… Не — прекъсна се той. — Не е вярно. Знаех, но не исках да повярвам колко много мразиш това място. Заминаваме утре сутрин.
Отдели се от нея и вдигна лицето й към себе си. В тъмнината Джоана не виждаше почти нищо, но зърна очите му и по израза им позна, че е напълно искрен.
Кимна, после обърна лице към топлите му гърди, овлажнели от сълзите й. Не искаше да мисли за нищо, не искаше нищо да усеща — просто да остане така. Искаше да се отпусне в утехата на неговата прегръдка и просто да бъде с него.
Сигурно беше задрямала, защото когато Райлън се размърда, тя се стресна и се събуди.
— Шшт — измърмори той, полагайки я пак по гръб на килима.
Напипа в тъмното връзките на роклята й и ги развърза. Вдигна полите й и изхлузи роклята през главата й.
Джоана смръщи лице, когато мускулите на гърба й се стегнаха, за да възпрат болката от раздвижването. Когато Райлън размести единия й крак, за да стигне по-лесно до обувките, тя изстена високо.
— Боли те от ездата, нали?
Накара я отново да се отпусне по гръб на килима и се надигна, за да не трябва тя да мести краката си. Свали обувките и панталона й за езда. Ръцете му бяха много нежни и много топли, но Джоана не можеше да се освободи от необяснимото напрежение, което я обхващаше. Внезапна топлина се разля из нея — от върховете на пръстите на краката през изтръпналите от ездата бедра чак до тайните дълбини в корема й.
Когато ръцете му започнаха да се движат по прасците й, масажирайки стегнатите им мускули, сърцето й заби силно. Всяка гореща следа от силните му пръсти нагоре по прасеца чак до нежната ямка зад коляното я караше да диша още по-плитко. После ръцете му се плъзнаха под ризата и когато започнаха да масажират дългите мускули на бедрата, тя изобщо забрави да диша.
— Отпусни се — прошепна Райлън, когато откри най-болезнените места от вътрешната страна на бедрата й. — Дишай бавно и се опитай да се отпуснеш.
Джоана кимна, не можеше да отрони и дума. Но от устните й се откъсна висок стон на задоволство.
— Тук? — Той съсредоточи усилията на двете си ръце на едното бедро, притискайки и размачквайки, но не прекалено силно, бодящия мускул, докато не го почувства, че се отпуска.
След това се премести на другия й крак и започна да прави същото и с него.
Ако ръцете, които й носеха такова божествено успокоение, бяха нечии други, Джоана би могла да се поддаде на приспивния ритъм и да се отпусне в примамващите обятия на дрямката. Но не беше възможно да заспи, защото това бяха ръцете на Райлън, които, макар че отнемаха част от неспокойствието в тялото й, създаваха тревога в други места.