Сърцето й биеше неравно, измъчвано от някакъв неопределим копнеж, който постепенно я овладяваше. Беше отчасти физически, отчасти емоционален, но Джоана знаеше, че не иска той да угасне. Размърда се неспокойно и ръцете на Райлън се качиха нагоре. Но когато тя затаи дъх в очакване, той спря. Ръцете му замряха върху нежната мекота на горната част на бедрата й. Задъханото му дишане отекваше в малката стаичка. Каменното убежище вече не беше студено, неговото присъствие го бе стоплило и тя почти се разтапяше от желание.
Тогава дойде ред на Райлън да изстене и да се извърне.
С едно просто движение той разтърси самообладанието на Джоана. Всички нейни чувства на самотност и изоставеност нахлуха, за да запълнят празнотата и тя усети как по лицето й отново се стичат глупави сълзи. Обърна се настрана, с гръб към него, но всички мускули на гърба и бедрата й протестираха.
— Ох… — изпъшка тя в прилив на внезапна болка.
— Не трябва да правиш резки движения — изрече той с остър глас, сякаш й беше сърдит.
Но това само я накара да се свие на топка, стенейки несъзнателно.
— Господи, проклет да съм — измърмори Райлън.
Тя почувства как я обгръща топлината на силното му тяло.
— Не! — извика Джоана, опитвайки се да го удари с лакът в корема.
— Да, по дяволите! Просто не мърдай!
Джоана нямаше особено голям избор с каменната стена пред себе си и със също толкова твърдото му тяло зад себе си. Той обви едната си ръка около кръста й и я притегли плътно към себе си. Останаха така няколко мига. После тя почувства как устните му докосват косата й, търсейки нежната кожа на тила, и не можа да се направи на безразлична. Искаше той да я прегръща. Защо трябваше да се прави, че не е така?
— Не по този начин исках да прекарам нашата брачна нощ — прошепна той в косата й.
— Снощи беше брачната ни нощ — напомни му тя.
Той изсумтя.
— Прокълнат съм, както изглежда. Първо тези непреклонни монаси, а сега…
И замлъкна.
Джоана преглътна мъчително.
— А сега една плачеща съпруга — довърши вместо него.
Почувства безгласния му смях зад гърба си.
— Не. А сега моята съпруга е толкова измъчена от язденето, че не може да ми даде онази езда, за която най-много копнея.
И за да подчертае думите си, той притисна хълбоците си към нейното седалище, давайки й да почувства растящото желание, което го бе обхванало.
Джоана инстинктивно се притисна към него, но веднага я прониза остра болка в гърба.
— По дяволите! — изруга тя тихо, но ядосано.
Този път Райлън се изсмя високо.
— Поне ще страдаме заедно, малка моя сладка гълъбице. Моя страстна съпруго.
Гласът му стана дрезгав и свободната му ръка се спусна по нея, спирайки се на хълбока й.
— Нашето време идва, Джоана. Гладът ни ще бъде задоволен. Жаждата ни ще бъде утолена.
Ръката му слезе още по-надолу, напипвайки голата кожа на бедрото й. Но изведнъж я дръпна като опарен.
— Сега заспивай — каза с неестествено равен глас. — Утре ще се чувстваш по-добре. И аз, ако е рекъл Господ.
24
Когато Джоана се събуди, Райлън го нямаше. Тя лежа дълго, притихнала под кожената завивка, гледайки познатия каменен таван над главата си. Не беше виждала тези пукнатини цели пет години, но в сивата утринна светлина си ги спомни до една. Таванът на стаичката й — на нейното убежище, както често я бе назовавала — беше груб, недовършен, не като гладките стени и тавани на повечето зали в замъка. Стаичката не беше кой знае какво, но тя предпочиташе да спи тук, а не в откритата зала заедно със слугите или на пода в спалнята на родителите си.
Бавно се протегна, за да разбере доколко са се възстановили мускулите й. Макар че отначало ги почувства втвърдени, постепенно се отпуснаха. Трябваше да благодари на Райлън за това, каза си и се почуди къде ли е той.
От залата на долния етаж се дочуваше глъчка. Някой влачеше масите, за да ги нареди по местата им. След това — пейките. Някакво гърне се удари в плочата над огнището. Чу се хлопване на врата. Но гласовете бяха приглушени и Джоана нямаше нужда да се пита защо. Беше дошъл нов господар. Всички действаха предпазливо, искаха първо да го опознаят. Сурово ли щеше да се държи или любезно? Весел ли щеше да бъде или мрачен? Щяха ли да се страхуват от него или да го обичат?
Джоана се замисли над последния въпрос. Войниците на Райлън като че ли не се страхуваха от своя господар, макар че го уважаваха. Бяха му се смели съвсем открито, когато се върна мокър от разходката си в гората. Разбира се, отношението между войниците беше съвсем различно от това между слугите и господаря им. Но тя не можеше да си го представи като суров заповедник. Ако се държеше приветливо и любезно към хората си, те бързо щяха да го обикнат. В края на краищата, нима самата тя не бе постъпила така, въпреки че бе решила да действа по точно противоположния начин?