Смръщила чело при тази мисъл, Джоана се надигна и седна. Роклята й лежеше спретнато сгъната до нея. Обувките й стояха една до друга в ъгъла, върху тях беше панталонът. Намери край себе си гребен и плитка купа с вода. Нямаше причина да остава в леглото.
Но и докато се обличаше, тя не можеше да не мисли за факта, че Райлън наистина я бе привлякъл в своя лагер. Макар че проявяваше надменността, присъща на ранга му — свидетелство беше нейното отвличане, — въпреки това притежаваше и забележителна способност да бъде мил. Снощи беше мил и проявяваше съчувствие към нея. Прегръщаше я и я успокояваше. Беше облекчил мъката на сърцето й и болката на изтощеното й тяло.
Но най-изненадващото от всичко бе, че сдържа страстта си, макар че никой не би го осъдил сурово, ако не го бе направил.
Джоана се изви наляво, за да върже връзките на роклята си, без да обръща внимание на леката болка във все още напрегнатите мускули. Снощи с радост би го приела в прегръдките си, но той не бе настоял, макар тя да съзнаваше, че го бе направил, за да не утежнява състоянието й. През цялата нощ я бе държал в обятията си и тя бе спала дълбоко, чувствайки се сигурна. Да, сега тя наистина беше на негова страна. Не се страхуваше от съпруга си. Но дали това, което изпитваше към него, беше любов? Между тях имаше желание, разбира се. Но честността я задължаваше да признае, че има и още нещо. Беше се обърнала към него за утеха и той с радост й я беше дал. Ако се обърнеше към него с любов, дали щеше да й даде и това?
Отметна разпуснатата си коса назад, но преди да успее да се съсредоточи върху последния въпрос, от нишата изскочи едно коте и я стресна. За миг двете застинаха, смаяни от неочакваната среща. Джоана преглътна буцата, заседнала в гърлото й, връхлетяна от неприязненото чувство, което винаги бе изпитвала към котките. Котето изглеждаше също толкова смаяно като нея, защото измяука и размаха опашка, сякаш обявяваше, че някакъв чужденец е нахлул в запазеното му пространство.
— Пст! — тупна с крак Джоана и размаха ръце към животинчето. — Махай се оттук… вън оттук…
Но мършавото създание като че напук не обърна никакво внимание на заплахите. Котето презрително се извърна, заоглежда намачканата кожена завивка и изведнъж бясно се хвърли към нея.
Джоана ахна разтревожена, когато животинчето зарови глава под кожите, нагъна ги и ги избута настрана. Размахвайки яростно опашка, то посегна с четирите си лапи, за да сграбчи въображаемия си другар по игра. После замря на място, изправи се и се сви на кълбо, така че се виждаше само муцунката му.
Светлите жълти очи сред сивата муцунка се взираха любопитно в Джоана и тя за миг забрави страха си. Много отдавна едно друго коте беше играло същите игри с нея. И то беше сиво с жълти очи. Но беше много по-малко. Тя потърка нервно китката си и погледна към тънкия бял белег, който носеше от онзи далечен ден.
И сякаш спомнила си къде се намира, Джоана замря в пристъп на страх. Точно над нея беше стаята, където беше умряла майка й… Не, не бе умряла там. Бе умряла вън, когато се бе хвърлила в безводния ров. Но бе подтикната към смъртта в онази стая. Малтретирана и унизена от един жесток съпруг, който искаше от жена си само едно нещо: син.
За миг Джоана се зарадва, че замъкът се бе паднал на нея. Радваше се, че безчувственият й баща в крайна сметка остана измамен. Какво бе спечелил той? Син или дъщеря — макар да бе умрял без деца, — след смъртта му Оксуич щеше да престане да бъде негова грижа. Защо бе решил да унищожи майка й заради това?
Котето направи отчаян скок и се скри в ъгъла. Джоана го изгледа с широко отворени, тревожни очи, но вече, без да изпитва доскорошния страх. Той бе отстъпил пред една неизличима тъга. Каквото трябваше да стане, щеше да стане. Последните няколко седмици й го бяха доказали без никакво съмнение. Само трябваше да издържи още малко в Оксуич. После никога нямаше отново да стъпи тук.
Обърна се, за да излезе, но котето, сякаш усещайки, че публиката му си тръгва, внезапно хукна към стълбите. Джоана се дръпна, още не можеше да преодолее неприязънта си към котките. Но когато животинчето изчезна нагоре по стълбите, вместо да слезе надолу, тя се загледа подире му. Там горе беше стаята на родителите й. Запита се дали сега някой живее в нея.