Разтърси глава, за да проясни мъглявите си мисли. Не я интересуваше кой спи в тази стая. Не я интересуваше абсолютно нищо, свързано с Оксуич. И сякаш за да си го докаже, се запъти надолу с уверена стъпка. Щеше да закуси. Да говори със слугите. После щеше да замине, за да не се върне никога повече.
Дочу съвсем ясно гласа на Райлън сред тихия ромон на гласовете в залата. Няколко души закусваха, други прислужваха и разчистваха. Малка групичка слуги чакаха да говорят с Райлън, който разглеждаше някакви документи на широката маса под трите тесни прозореца на залата. Ивиците светлина падаха под остър ъгъл върху него, докато пишеше по пергамента с едно дълго перо. Яркото слънце за миг проблесна в тъмната му коса и Джоана замря на последното стъпало. Точно тогава той вдигна очи към нея, сякаш я бе очаквал, и се усмихна.
Всички глави се обърнаха да видят какво е променило израза на лицето на новия им господар. И загледаха втренчено, когато разбраха, че това се дължи на дъщерята на стария господар, тяхната нова господарка. Но Джоана не погледна към никого. Очите й останаха впити в Райлън, не можеше да престане да го гледа.
Имаше нещо в усмивката му, нещо, което се пресягаше към нея и я докосваше така, както никога досега не я бяха докосвали. Мислите й от преди малко се върнаха, но докато тогава се беше питала какви са чувствата й към него, сега — в топлото сияние на неговата усмивка — тя вече знаеше. Това, което чувстваше, беше любов. Любов и доверие, и силна жажда, която отиваше далеч отвъд простото физическо желание. Той бе успял да отвори заключената врата към сърцето й и бе влязъл в него. Джоана разбра, че вече никога не може да го извади оттам.
Сякаш прочел мислите й, Райлън стана и остави перото на масата. Сред настъпилата в залата тишина той тръгна право към нея, без да сваля от нея тъмния си, властен поглед.
— Добро утро, скъпа моя съпруга — приветства я той с топъл глас. — Ако си готова, ще те представя на твоите лоялни поданици. После можем заедно да закусим.
Развълнувана от внезапно връхлетелите я нови чувства, осъзнала какво наистина означаваше това, да го обича, Джоана не можеше да откъсне поглед от него. Какъв великолепен мъж беше, помисли тя замаяна. Толкова висок и красив, макар и облечен по обичая си в ненатрапващи се дрехи. Дългата му коса беше събрана отзад, единственото му украшение беше фино орнаментираният колан. Но както винаги, благородното му държание сочеше, че това е мъж, с когото хората трябва да се съобразяват.
Как не бе познала в негово лице своята първа любов тогава, при срещата им в абатството? Как бе могла да не обърне внимание на всичките знаци, които сега виждаше така ясно? Когато осъзна всичко това, сърцето й заби ускорено и в корема й се разля успокояваща топлина. Смутена, наведе очи.
— Това да ли е, или не? — запита той така тихо, че само тя можеше да го чуе.
— О… а… да, да е. Да, ще се срещна с тях.
Пое ръката, която той й предложи и двамата тръгнаха в бавна обиколка из залата. Руменина обагри бузите й, когато положи дланта си върху твърдите мускули на ръката му. Това беше нейният мъж. Тя беше неговата жена.
И го обичаше.
Но още не бяха легнали в брачното си легло. И макар да се опитваше да отпъди тази неуместна в момента мисъл, усилията й не бяха особено успешни.
Движейки се като в мъгла, Джоана поздрави сенешала, главния домакин, шамбелана и готвачите. Освен тях в залата бяха дошли няколко камериерки и кухненски помощнички.
— Овчарите, козарите, млекарките и кожарят си вършат работата. Колкото до стражите, Кел заедно с капитана на Оксуич оглежда отбраната на замъка — обясни Райлън, когато обиколиха залата. — Тъй като днес заминаваме, ще отложим срещата с тях. — И той я погледна въпросително, сякаш мислеше, че тя ще се възпротиви.
В действителност в последните няколко минути Джоана беше забравила колко много мрази Оксуич. Вървеше до мъжа, когото обичаше, и това ново откритие обагряше всичките й мисли. Освен това познаваше много от тези лица. Те я гледаха усмихнати, радваха се, че имат господар и господарка, на които да служат. Бяха настроени приятелски и Джоана любезно им отговаряше. Но споменът се върна и старият ужас възкръсна. Не можеха да започнат брачния си живот, преди да напуснат това ненавистно място. Едва тогава можеше безрезервно да отдаде любовта си. — И тя изрече с нова смелост:
— Не е необходимо да закусваш с мене. Знам, че имаш работа тук. Ще се погрижа за всичко и ще се приготвя за тръгване. — Думите й бяха сдържани и премерени. Но в този момент самообладанието й измени. — Не се бави — замоли го тя, взирайки се в тъмните му очи.