Той стисна ръката й, за да успокои страховете, които Джоана не можеше да прикрие.
— Трябва да приема клетва за вярност и да разреша някои юридически спорове. Ако се погрижиш за провизиите, ще тръгнем малко след пладне.
Джоана се утеши с това обещание. Но когато сутрешните часове се изнизаха и тя свърши възложената й задача, се усети непреодолимо привлечена към стълбите и към стаята на горния етаж.
Котето бе изчезнало там горе, сети се тя. Не искаше никакви котки в стаята на майка си. Но въпреки че се разхождаше неспокойно из залата, поглеждайки често към стълбите, не можеше да се застави да тръгне към тях. Когато Райлън излезе от залата — трябваше да бъде съдия в спора между двама селяни, кучето на единия беше нахапало кравата на другия. — Джоана закърши ръце объркана. Тогава чу пронизителен вой и в залата без никакво предупреждение се втурнаха две котки, последвани от една разтревожена слугиня.
— Ох, проклети създания! Дяволски изчадия! — размаха метла подир тях девойката, но когато съзря Джоана, едва не я изпусна.
— О, милейди, съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, обаче…
— Почакай! — спря я Джоана, преди да беше излязла от залата. — Почакай. Има ли… — и махна натам, където се бяха изгубили двете котки. — Има ли много котки тук?
Прислужницата се изправи от неумелия си реверанс.
— О, да, милейди. А пък плъхове и мишки не можеш и със свещ да намериш. Но пък котките са същинска напаст.
— Защо са толкова много?
— О, заради лейди Мъртис. Тя обичаше навсякъде да има котки. Който стореше нещо на котка, си патеше от нея.
— Има ли… — Джоана се поколеба, опитвайки се без успех да пренебрегне несъзнателния си подтик. — Има ли тук една стара котка? В сиво и бяло. С големи жълтеникави очи?
— Мъжка ли?
— Не, не котарак.
— Ами, тук има страшно много котки. И повечето са сиви. Но има една сиво-бяла и много стара, Мину.
— Лейди Мину? — прошепна Джоана.
— Да… много е стара и докачлива, но някога, много отдавна беше котето на малката господарка. Готвачката казва, че я гледала като бебе, все й пеела… О! — Прислужницата разшири очи, когато си спомни коя е всъщност Джоана. — Тя беше ваша, нали?
Джоана не отговори. Само се обърна и погледна към стълбите. Прислужницата пристъпи от крак на крак в настъпилата неловка тишина.
— Ако я търсите, най-вероятно ще е горе.
Джоана кимна и си пое накъсано дъх. Чу как жената й обяснява, че трябвало сега да иде да помете павирания преден двор, но думите прелитаха покрай ушите й. Сякаш някаква ледена ръка я дърпаше нагоре, тя потръпна, после пристъпи към стълбите.
Та това е просто една стая, каза си Джоана. И нищо друго, освен една стара котка. Но на драго сърце би направила всичко, стига да не става нужда да се качва по тези стълби. Само че нещо по-силно от нея я подтикна натам.
Когато накрая застана пред полуотворената врата, отначало само надникна вътре. Леглото беше същото, същият беше и сандъкът. Но завесите около леглото бяха нови, на пода имаше друг килим. Не можеше да види цялата стая, затова си придаде смелост, отвори широко вратата и влезе вътре.
Слънцето се беше вдигнало високо, така че в стаята влизаше много малко светлина. Но един лъч падаше на широката скамейка под прозореца и точно там лежеше една котка. Беше прибрала предните лапи пред себе си, отпуснала глава върху тях и сякаш спеше. Но очите й бяха отворени. Неподвижният й поглед беше закован в жената, застанала на вратата.
В сърцето на Джоана нахлуха противоречиви чувства. Страхът я хвана за гърлото и в същото време усети прилив на неизмерима тъга. Непосилно беше и усещането, че е намерила един приятел, загубен толкова отдавна, че го беше забравила. Но сега си спомни всичко и заедно със спомена нахлу порой от непоносими чувства. Тъгата от ужасната загуба, горчивата самота на изоставеното дете, и най-лошото, годините, през които бе държала любовта заключена в сърцето си. Нямаше кого да обича — нито майка, нито баща. И болката от това сподавяно желание да обича някого и да бъде обичана я накара да се строполи на колене.
Когато Джоана се отпусна на пода, котката трепна, но не отмести поглед. Тихи сълзи се стичаха по лицето на Джоана — бурният изблик на всичко, което така дълго бе спотайвала в себе си. И тогава тя си спомни детската песничка, която бе пяла преди толкова много години, приспивайки любимото си животинче.
Запя, но след един-два стиха пеенето премина в хлипане, тя изтри сълзите с кокалчетата на свитите си юмруци, без да отмества замъгления си поглед от остарялата котка. Животното стана и се изви на дъга. После, все така предпазливо, скочи от скамейката и се приближи към Джоана.