Тя отново запя с едва чут глас, но спря, когато котката застана пред нея. Седеше на пода, стиснала ръце в скута си, със сключени пръсти, отпусна ги и много бавно протегна едната към животното. Старата котка подуши ръката й, а после, сякаш изразявайки одобрението си, извърна глава и се отърка в пръстите й.
Само това трябваше, за да съкруши последните остатъци от сдържаността на Джоана. Горещи сълзи потекоха от очите й, тя протегна ръце към старата си коткай започна нежно да я гали.
— Лейди Мину, Лейди Мину — прошепна съкрушено през сълзи. — Как можа тя да направи това? Как можа да ме остави?
Потънала в собственото си нещастие, Джоана не осъзна, че Райлън бе влязъл в стаята. Ръцете й стискаха мъркащата котка, лицето й бе заровено в топлата лъскава козина.
— О, Лейди Мину…
Тогава ръцете на Райлън нежно погалиха раменете й и тя почувства как устните му докосват косата й.
— Не плачи, Джоана. — Той коленичи зад нея и я притисна към здравите си гърди, прегръщайки я точно така, както тя беше прегърнала старата си котка. — Не мога да те гледам да плачеш.
Тя се извърна леко и Лейди Мину скочи от скута й. Но сега Джоана имаше още някой, който да я утеши — някой, който не бе свързан с нещастното й минало, а й обещаваше по-добро бъдеще.
— Няма нужда да говориш за това — прошепна Райлън, обхващайки лицето й, докато я притискаше нежно до сърцето си. — Ще заминем оттук и никога вече няма да се наложи да мислиш за това…
Но вратата на сълзите вече беше широко отворена. И те продължиха да текат, също както и думите; и огромната болка, която беше таила толкова дълго.
— Защо тя ме изостави? — хълцаше Джоана на гърдите му. — Защо трябваше така жестоко да постъпи със себе си?
Тя усети как ръцете на Райлън я прегръщат още по-здраво, почувства как устните му докосват отново косата й.
— Няма как да разберем какво се е случило между родителите ти, любов моя. Най-добре е това да остане в миналото.
Джоана, задъхана, затърси думи.
— Той… той я изнасили. — Преглътна мъчително и потрепери от спомена. — Винаги е искал… искаше син. А получи само мене.
— Господи — промърмори Райлън. После я накара да обърне лице към него. — Не се бой от такова нещо с мене, Джоана. Аз те искам, но само ако ти си съгласна. И ще се радвам на дъщери точно толкова, колкото и на синове.
Впи поглед в очите й, тя потръпна от силата на неговите чувства и това й даде смелост да продължи.
— Той спомена името на друг мъж. Не си спомням точно, но този мъж бил умрял. — Един стон заседна в гърлото й. — Тогава, след като той си тръгна… — Гласът й секна, очите й се стрелнаха към прозореца. — След като той излезе, тя скочи.
Остана неподвижна, а в главата й нахлуваха всички детайли от онзи ужасен ден. Небето тогава беше виолетово-розово. Викът на отлитащите гмурци звънеше в ушите й. Но майка й бе скочила в абсолютна тишина.
Тогава Райлън извърна лицето й от прозореца и я накара да го погледне.
— Сега аз съм тук, Джоана, при тебе. Миналото е… — Той поклати глава, търсейки думите. — То е минало. Свършило е. Сега имаме само нашето бъдеще. И ти обещавам, любов моя… Обещавам ти… Ще го направя хубаво за тебе…
Думите му заглъхнаха внезапно, когато ръцете й обхванаха лицето му и го привлякоха към устните й. Чувствата й бяха твърде бурни, за да ги изрази с думи, извънредно разбунени от пламенната му клетва, за да им отговори по друг начин. Тя се вкопчи в него и в неговото обещание, затърси устата му, отдавайки му се изцяло.
Намирайки у Райлън подкрепата, за която тъй дълго бе копняла, Джоана не преставаше да го целува. Бе зажадняла за допира му, но това беше нещо повече от физическа потребност. Сърцето й се стремеше към него. Душата й жадуваше за него. Това беше едни болезнен копнеж, така насъщен, както и нуждата да диша. Вече не можеше да се преструва или да скрива чувствата си.
Устата му се откъсна от нейната и двамата жадно поеха въздух.
— Джоана? — Тонът му беше едновременно въпросителен и смутен.
Тя отговори, обсипвайки с трескави целувки шията му и слезе по-надолу, към ямката между ключиците. Държеше здраво яката на туниката му, сякаш за да бъде възможно най-близо до него. Имаше нужда от любовта му и заради изгарящото си тяло, и заради кървящото си сърце. Можеше ли той да й даде тази двойна утеха?
Тогава Райлън я пое в обятията си и тя получи своя отговор.
— Да, сладко мое тъжно момиче. Бих направил всичко, за да видя усмивка на лицето ти. Нека те отведа от това място.
— Не, още не. — Джоана се вгледа в потъмнелите му очи. В лицето, което бе обикнала въпреки страха си от това. — Възможно ли е… Можеш ли… можеш ли да ме обичаш?