— Повикахте ме поради някаква причина, лорд Блекстън. Моля, изкажете се. Има и други неща, които изискват вниманието ми — каза тя, насилвайки се да изглежда отегчена и безразлична.
— А, да, вашата бродерия.
Той кимна сериозно, сякаш смяташе бродирането за нещо извънредно важно, но Джоана знаеше, че й се подиграва. Необходимо бе да впрегне цялата сила на волята си, за да потисне гнева си. Но макар че, стиснала устни, го чакаше да заговори, той също изглеждаше решен да не се поддава на предизвикателството. Когато погледът й сърдито се кръстоса с неговия, стомахът й се сви в някакъв необясним спазъм. Но дълбоко в женската си същина тя разбра, че това е мъж, с когото трябва да се внимава. Един дълъг миг остана загледана в мършавото му лице, осъзнавайки колко варварски дълга е косата му и как очите му блестят с дълбокия си сапфирен цвят. После, не можейки повече да понася да бъде така щателно оглеждана, отмести очи към двора зад него.
Той заговори точно в този миг, сякаш знаеше, че е спечелил някаква битка с нея. Но за нейно учудване гласът му бе дълбок и искрен, без никаква следа от триумф.
— Бих искал отново да ви изложа искането си, лейди Джоана, като се има предвид наследството на Оксуич, чиято титла сега принадлежи на вас. Не казвайте нищо — побърза да добави, когато тя изведнъж обърна лице към него. — Изслушайте ме, моля ви. Просто ме изслушайте.
Погледите им отново се срещнаха. Но този път Джоана не допусна да бъде увлечена в поредната безмълвна битка. Можеше да си позволи да бъде великодушна, реши тя. Можеше да го изслуша учтиво — да чуе всичките смехотворни причини, с които би могъл да се постарае да я убеди, — защото знаеше, че усилията му ще са напразни. Той щеше да привежда доводи, тя щеше да ги оборва. Съвършено просто.
Когато тя кимна в знак, че е съгласна, той се усмихна.
— Нека се поразходим, докато говорим.
Хвана лакътя й и я поведе към изхода на двора.
Отначало Джоана бе смутена. Ръката му държеше нейната така уверено, той без никакво усилие я водеше към отворената порта. Но тя потисна тревожното присвиване в стомаха си, породено от топлата сила на неговия допир. Напомни си, че това е само за малко. Когато му разясни, че няма намерение да напуска гилбертинките, той ще я остави на мира. Без съмнение ще си тръгне разочарован, мярна й се неясна мисъл. Защото нямаше голяма вероятност да приеме смирено поражението си.
Излязоха мълчаливо през портата, която никой не пазеше, и тръгнаха по прашния път. Далече вдясно се чуваше неспирният шум на морето, долитащ през откритото тресавище. Ден и нощ вълните водеха неспирната си битка с варовиковите скали, стоварвайки се върху тях почти без никаква полза. Въпреки че морето беше вечно, а приливите и отливите рядко намаляваха силата си, стръмните скали не се поддаваха. Така и този мъж можеше да нанася удари по нейната броня, представи си тя. Но също като прастарите скали, и тя щеше да упорства. И щеше да остане в „Света Тереза“ дълго след като той си замине.
— Тук сте от много години — започна той, обръщайки се да я погледне.
— Да, сега тук е моят дом — отговори Джоана.
Дръпна се от него, уж за да вдигне парче креда и да го прибере в джоба си, но истинската й цел беше да се освободи от ръката му, която я смущаваше.
— Тук е красиво.
Като чу това изненадващо изказване, Джоана изправи гръб и се втренчи в него. Вятърът духаше в гърба му и развяваше косата му, той някак странно изглеждаше в своята стихия. Суровият пейзаж и ясното небе зад него придаваха на силуета му още по-мощно излъчване, сякаш бе способен да укроти вятъра, ако пожелае. А тя, напротив, се чувстваше почти смазвана от морския бриз. Той развяваше краищата на косата й, увиваше полите на роклята около коленете й, сякаш искаше да я откъсне от земята.
— Да, красиво е — съгласи се тя. — Фламбъро Хед е дива пустош, а абатството е уединено и безопасно място.
— И никой няма да ви безпокои в безкрайното ви бродиране? — Вдигна въпросително тъмните си вежди, отправяйки й изпитателен поглед. — Не бих допуснал, че това може да е целта на една млада жена от благороден произход като вас.
Джоана го изгледа подозрително.
— Какъв друг избор може да има една благородничка?
— Да бъдете господарка на собственото си имение сигурно би било по-голямо предизвикателство… и би имало по-голяма стойност, отколкото да се уедините в това тихо място.
— Но аз никога няма да бъда наистина господарка на Оксуич. Евентуалният ми съпруг би станал лорд Оксуич. Аз бих била само негова съпруга. Между тези две неща има голяма разлика — добави тя с горчивина.
Изражението му почти не се промени, само леко присви очи.