— Вашият съпруг наистина би станал лорд Оксуич, но това е за добро, Джоана. Мъжът се грижи да благоустройва именията си и да закриля семейството и поданиците си. Като негова помощничка вие ще се ползвате с всеобщо уважение и ще управлявате домакинството си така, както искате.
— Както моят съпруг иска — възрази Джоана, спомняйки си непреодолимия страх на майка си пред мъжа й. — Не ми трябва съпруг, защото тук имам всичко, което ми е необходимо. Движа се свободно. Имам си своите задължения, освен това и молитвите ми… Бродя на воля сред горите и тресавищата наоколо. Само това искам от живота.
Тя внезапно се извърна и се загледа към абатството, чиито сиви квадратни сгради бяха кацнали на голия хълм. Защо този мъж бе дошъл да застраши крехкия мир, който тя бе намерила тук? Защо му е да бърка в мъчителните рани, които още не бяха заздравели в паметта й?
Тогава той се изправи пред нея, закривайки гледката на абатството, и й заговори с топъл и искрен глас:
— Не трябва да се страхувате от мъжа, който би станал ваш съпруг, лейди Джоана. Всеки мъж би бил глупак, ако не хареса такава изумително красива девойка.
Погледът му се плъзна по нея и неговата тъмносиня топлина неочаквано сгря всички места, през които минаваше.
— Трябва само да му се усмихнете, за да ви се покори; да му дадете своята нежност, за да получите каквото желаете.
Неочакваните му думи накараха очите на Джоана да се разширят, сърцето й започна да бие неравно. Но въпреки внезапния прилив на топлина, който я обзе, тя знаеше, че думите му са напълно неуместни… както и дръзкият му поглед. Още повече, че говореше в полза на някакъв друг мъж, все още неизвестно кой. Но всичко това не можеше по никакъв начин да разнесе твърдата буца, заседнала в стомаха й.
— Всичко, което желая — започна тя нервно, — е да ме оставите на мира. Нищо, което ще кажете…
— Ами децата? — прекъсна я той. — Най-горещото желание на жената е детската й стая да е пълна. Толкова лесно ли ще се откажете от това? Щом положите обета, завинаги ще отрежете пътя към тази част от живота си.
Джоана вдигна брадичка и смело се опита да не обръща внимание на стягането в гърлото. Какво бе спечелила майка й от желанието да има деца? Повече от всичко на света бе искала да има син, но Господ не бе благоволил да й го прати. И тя бе страдала от несправедливото отношение на съпруга си до момента, в който не можеше повече да го понесе. Но колкото и да й харесваше идеята да има свое бебе, Джоана решително отхвърли тази възможност. Дори да искаше нещо и да се молеше за него ден и нощ, пак не беше сигурно, че ще го получи. Но бе сигурна, че Райлън Кемп никога няма да го разбере.
Пое си бавно дъх на пресекулки и се загледа в лицето му, излъчващо нетърпение.
— Отказвам се от всичко — от съпруг, от деца и специално от замъка Оксуич.
Въздухът между двамата трептеше от напрежение, породено от сърдитите й думи. Но за негова чест сър Райлън не отвърна по същия начин. Макар да бе много ядосана, Джоана зърна как пламъчето на гнева проблясва в очите му. Когато проговори обаче, гласът му бе тих и спокоен.
— Виждам, че ви разгневих, а не съм имал такова намерение. Но ми е трудно да разбера страха ви от Оксуич… защото това изпитвате, нали? Само че защо?
— От нищо не се страхувам — изфуча Джоана, още по-разярена от спокойствието, което проявяваше пред нейните объркани чувства. — Просто не желая да… да променям плановете си.
— Не е само това, лейди Джоана.
— Моите причини са си мои! — изкрещя тя.
Видя го как стиска зъби.
— А дългът ви към Оксуич? Независимо какви чувства изпитвате към това място, вие имате дълг към Оксуич и към Англия — да продължите своя род.
— Моя род ли? — намръщи се тя. — Може да умре с мене, ако стана дума за това. Някой друг с радост ще заеме мястото ми в Оксуич. Впрочем, това не ви засяга. Защо ще ви интересува кой е господар в Оксуич?
При тези думи той се вцепени.
— Оксуич, както всички имения в Йоркшир, дълго време твърдо се противопоставяше на крайностите на крал Джон. Няма да позволя той да падне в ръцете му.
— Не е ваша работа кой ще бъде господар на Оксуич!
— Ако искам да бъда лоялен към страната си, това трябва да бъде моя грижа.
Джоана го загледа втренчено, едва сдържайки гласа си да не затрепери:
— Виждам, че не харесвате краля и искате да му попречите, но не мислете да замаскирате това като лоялност, когато явно си личи, че е алчност!
Той присви очи и тя разбра, че го е ядосала. Но не я беше грижа. Отвърна на яростния му поглед с не по-малка непреклонност. Когато той проговори, гласът му бе студен като лед.