— Колкото и да отричате, милейди, фактът си остава. Сега вие сте длъжна да предпазвате Оксуич, както правеше баща ви.
— Длъжна! — извика тя огорчено. — Имам дълг не към Оксуич, а към… само към Бога. Оксуич ще мине в други ръце, а Англия няма да пострада от това, че ме няма!
Гърдите й се вълнуваха, погледът й се замъгли от сълзи, тя едва го виждаше.
— Вие или кралят… няма значение кой ще предяви претенции към това нечестиво място. Що се отнася до мене, можете да вървите по дяволите и вие, и кралят… и Оксуич заедно с вас!
4
Хората на Блекстън си заминаха. Джоана ги чу, макар да се бе спотаила в молитвената ниша. Цвиленето и пръхтенето на конете и от виковете на мъжете, готвещи се за тръгване, нарушаваха тишината на малката стаичка. И въпреки че се бе съсредоточила в молитвите си, от време на време този шум я откъсваше от тях.
Райлън Кемп — който носеше обезпокоителни вести и имаше такъв стряскащ поглед — напускаше абатството „Света Тереза“. Но отсъствието му нямаше да бъде безусловно. Тя знаеше, че образът му ще я преследва дни наред, защото дори и сега думите му продължаваха да я разсейват от молитвите й. Дългът към Оксуич, бе казал той. Дългът към поданиците. Но тя нямаше дълг нито към замъка, нито към подвластните му селяни, каза си Джоана. Оксуич беше едно омразно място. Хората там дори нямаше да я познаят и със сигурност нямаше да се интересуват дали тя ще им бъде господарка, стига да получават закрила и да не бъдат твърде много притеснявани в изпълнението на задълженията към феодала си. Но що се отнася до „Света Тереза“, нямаше да се отклони от задълженията си. Освен това, помисли тя, размърдвайки се на студения каменен под, дългът към Бога е над всички други задължения.
„Ами децата?“, прозвуча някъде дълбоко в нея един подигравателен глас.
Джоана се изправи с въздишка. Разтърка разсеяно колене, прехвърляйки в ума си тази смущаваща мисъл. Ами децата?
Ако имаше приемлив начин да се сдобие с бебе, без да е необходимо да има съпруг, със сигурност би го направила, защото отдавна изпитваше неясни копнежи да има дете. Колко щеше да обича едно мъничко бебе, колко нежно щеше да се грижи за всичките му нужди… Никога нямаше да му липсват обич или удобства, то щеше да расте щастливо и усмихнато и винаги доволно.
Джоана кръстоса ръце и ги притисна плътно към себе си, оставяйки въображението си да полети. Ако имаше собствено дете, щеше да го обича повече от всичко на света. И това дете щеше да й даде своята обич. Самата мисъл стопли сърцето й. Но когато си спомни къде се намира — и защо, — нежната топлина се сви като студена буца в гърлото й. Ръцете й паднаха като отсечени край тялото, когато осъзна каква действителност бе избрала за себе си. Нямаше да има деца, защото нямаше да има съпруг. Трябваше да търси утеха в Божията любов. Неговата любов щеше да бъде много по-всеобхватна от която и да било друга на света.
Това убеждение обаче не можа да ободри Джоана, заслушана в чаткането на подковите отвън. Лорд Блекстън и хората му си заминаваха, отнасяйки със себе си последната й връзка с външния свят. И макар че се помъчи да се зарадва на отпътуването им, само успя да се сдържи да не се разплаче.
Когато излезе от молитвената ниша, бе станало време за вечерното четене. Но настроението й бе твърде мрачно и душата й твърде смутена, за да търси утеха сред сновящите насам-натам обитателки на абатството. Бе пропуснала вечерята, но това не я тревожеше. Вятърът се бе засилил значително, налиташе на силни пориви от морето, но дори яростта му й носеше някакво спокойствие. Самата тя се чувстваше гневна и без ориентир, изпълнена с енергия, която не можеше никъде да излее.
Небето на изток, над Северно море, ставаше все по-тъмно. Но на запад слънчевите лъчи все още се промъкваха през плътните облаци. В средата на лятото здрачът продължаваше доста повече и Джоана знаеше, че полумракът ще трае още няколко часа. Звънът на камбаните, възвестяващи часа за нощната молитва, я завари неподвижна, загледана в западния хоризонт, с вятър, духащ в гърба й. Няколко закъснели за молитвата изтичаха по трите стъпала, влизайки през широката порта, и тя отново се озова сама. Застанала сред празния двор, Джоана се озърна, обгръщайки с поглед прашната земя и невзрачните постройки.
Дъждът ще уталожи праха, помисли тя разсеяно, макар че ако дойдеше буря, водостокът на покрива на черквата щеше да пострада. После тя обърна лице към вятъра и вдигна очи към свечеряващото се небе. Нямаше значение какво ще стане с водостока, тя желаеше само едно — свирепа буря. Нека духа яростен вятър, нека цяла Англия потрепери от силата му. Нека дъждът вали толкова дълго и силно, че да измие целия свят… или да го отнесе.