Без да разбира или да потиска надигащите се чувства, Джоана смъкна покривалото от главата си. Когато вятърът подхвана и отнесе квадратното парче плат, тя разтърси глава и дългите й къдрици се развяха свободно около лицето й. После, без да знае накъде отива, подтиквана само от непреодолимата нужда да бъде някъде другаде, тя с бърза крачка излезе от портата и се отправи към брулените от вятъра тресавища отвъд границите на обителта.
Джоана не се насочи към тесния коларски път, който извеждаше от абатството. Вместо това тя тръгна към скалите, надвиснали над брега. Морето ниско долу безсилно се блъскаше в белия варовик. Високите вълни като че ли искаха да погълнат скалите, сякаш се стремяха да завладеят земята. Джоана, непредпазливо застанала почти до скалистия ръб, не се боеше. Вятърът така силно духаше срещу нея, че сигурно би могла да подскочи и пак да падне на твърда земя.
Само да можеше вятърът да донесе обратно майка й…
Тази мисъл веднага я накара да се стегне и по гърба й пробягна тръпка. Рязко се обърна, отдалечи се от стръмните скали и се запъти обратно към равните тресавища.
Как можа майка й да намери смелост и да направи този скок, не й даваше мира тази извратена мисъл. И как е могла така малодушно да се лиши от остатъка от живота си?
„Не искам да мисля за това“, каза си тя, докато вятърът я блъскаше напред, развявайки полите й и дългата й до кръста коса. „Само искам да се поразходя из тихата гора и да намеря там малко спокойствие.“
Хващайки се за тази мисъл, Джоана се остави на вятъра да я бута из високите треви и бодливите изтравничета, през коларския път и почти до извора на Криста, преди да навлезе в гората. Косата й бе непоправимо разрошена, лицето й гореше от положените усилия, но самообладанието й лека-полека се възвръщаше. Мрачните облаци висяха ниско, знаеше, че ако удареше мълния, няма да е в безопасност сред дърветата, но докато не чуеше предупредителната гръмотевица, нямаше да се безпокои за това. Щеше да върви така, докато не завали, хрумна й внезапно. Щеше ли Бог да я остави да върви така до безкрай, или щеше да прати пороен дъжд, за да я накара да се върне в абатството? Една част от нея искаше да се присмее на тази глупава идея, но друга част искаше отговор и Бог бе единственият, който можеше да го даде.
Райлън забеляза Джоана, когато тя излезе от абатството. След като той и хората му бяха изгубили от очи „Света Тереза“, се бяха върнали обратно и се спотайваха в гората. Бяха си направили лагер на една полянка, откъдето абатството се виждаше като на длан. Когато Кел му бе казал, че някаква самотна женска фигура върви из тресавището, не знаеше дали това е жената, която следяха. Но после, когато тя се запъти право към стръмния бряг, той усети внезапен прилив на страх. Беше Джоана. Вървеше съвсем уверено към скалите. Дали не отива да се хвърли в морето? Говореше се, че майка й точно така се била хвърлила отвисоко към смъртта си. Той бе скочил разтревожен, готов веднага да препусне да я спасява, макар да знаеше, че няма да стигне навреме. Но за негово огромно облекчение тя бе спряла, а после бе обърнала гръб на скалите, насочвайки се точно към мястото, където той и хората му я чакаха в засада.
Косата й се вееше пред нея като плющящо платно. Полите й също хвърчаха под напора на вятъра, откривайки от време на време краката й. Досега я виждаше само като бледа, слаба жена, омотана в безформени сиви дрехи, с прозрачна кожа и огромни зелени очи, които единствено изпъкваха у нея. Сега беше едно създание без лице, с объркана дълга коса и красиви крака. Безпокойството му за нея се стопи, но почти едновременно с това се породи друго, неочаквано чувство. Някой друг мъж — избран от него — щеше да бъде най-щастливият жених, когато дойдеше брачната нощ. Някой страстен млад жребец щеше да накара тези дълги бели крака да се увият около кръста му и щеше да зарови лице и ръце в тази копринена коса.
Внезапна топлина се разля из тялото му, когато помисли за нея по този начин, и макар да знаеше, че е лудост. Тя беше съвършено невинна — и как би могла да не бъде? Но въпреки това той бе напълно уверен, макар да не знаеше защо, че би могла да бъде невероятно страстна. Може би заради избухливия й темперамент. Може би заради начина, по който се изчервяваше, или заради това, как прегръщаше разбеснелия се вятър. Просто знаеше, че е така. Но не той щеше да го открие собствено лично.
Изруга тихо и отмести очи от нея, насилвайки се да възпре кръвта, нахлуваща в слабините му. Не беше време сега да мисли за такива неща. Но щом пак се обърна, за да види докъде е стигнала — когато я видя да отмахва косата от челото си с небрежно движение, — разбра, че ще трябва да поговори многозначително с онзи, за когото тя ще се омъжи. Трябваше най-малкото да направи така, че той да се отнесе нежно и внимателно към нея в сватбената й нощ. Поне това й дължеше.