Силният тласък изкара въздуха на Джоана. Мъжът я притискаше здраво към земята и въпреки обзелия я непреодолим страх тя не можеше да си поеме дъх нито, за да пищи, нито, за да се бори. Бузата й бе опряла земята и косата й падна над лицето, оплитайки се в тревата.
„Ще умра“, помисли тя, когато от очите й бликнаха сълзи. „Ще умра тук, сама, в ръцете на това отвратително чудовище.“
Когато го усети да се отмества, гърдите й изведнъж се напълниха с благословен въздух, но желязната му хватка не бе ни най-малко отслабнала.
— Господи, проклет да съм! — изруга той и я затисна под себе си, така че двамата се озоваха лице в лице.
Джоана усещаше всеки стоманен мускул от тялото на мъжа, защото той лежеше точно върху нея по възможно най-интимния начин. Въпреки че искаше да не показва страха си, две едри сълзи бликнаха изпод силно стиснатите й клепачи и тялото й потръпна в ужас от това, което сигурно щеше да последва. После една грапава длан отмести безнадеждно обърканата коса от лицето й. Макар че трепна от допира му, мъжът хвана брадичката й с палец и показалец и извърна лицето й към себе си.
— Отворете очи, Джоана. Отворете очи.
Овладяна от парализиращ страх, Джоана не позна гласа му и не се подчини на заповедта. После той изтри сълзите й, първо от едното око, после от другото с извънредно нежно движение и въпреки ужаса си тя отвори очи.
Лицето, което видя, не беше на чудовище, но страхът, който предизвика в сърцето й, въпреки това бе огромен.
— Вие! — извика тя, задавена от сълзи.
— Да, аз — отвърна той мрачно. — Макар че би могъл да бъде някой убиец… или нещо още по-лошо.
— Пуснете ме — измърмори тя, гърчейки се под горещото му тежко тяло.
Но неспокойното й движение като че ли още повече ги доближи. Единият му крак се плъзна между нейните и макар че той се бе надигнал на лакът, тя бе буквално прикована към земята. Джоана го изгледа яростно, усещайки как погледът й отново се замъглява от сълзи.
— Пуснете ме, отвратителен простак такъв! Долно животно!
— О-о, нашата малка монахиня имала забележителен темперамент. И какъв речник! Със сигурност недопустим в светите пространства на „Света Тереза“.
— Можете да не оправдавате грубиянското си поведение! — Тя го удари в гърдите, после се намръщи, когато усилията й се оказаха безполезни. — Навик ли ви е да скитате и да нападате безпомощни жени, сър Райлън?
До този момент изражението му представляваше странна смесица от триумф и изненада, сякаш му бе харесало, че я е пленил, но все още е малко смаян от всичко. Безжалостното й обвинение обаче веднага го накара да се намръщи.
— А вие имате ли навик да скитате из полето с неприлично вдигната дреха и да си показвате краката пред всички?
Той спусна ръка надолу и хвана голата плът на коляното й, за да докаже твърдението си.
— Опитвах се да стигна до дърветата. Преди да завали! — Тя го изгледа с огромните си зелени очи. — Пуснете ме да стана. И си махнете ръката от крака ми — добави с потреперващ глас.
Ръката на Райлън неохотно пусна крака й и го направи само за да вплете пръсти в невъзможно обърканата й коса. Над тях вятърът още шибаше високите треви и бодливите изтравничета, но така, както бяха притиснати към земята, надигащата се буря сякаш ги заобикаляше, почти без да ги докосва. Тъмната му коса хвърчеше около лицето му, но той не й обръщаше внимание. Само се взираше надолу към нея с предишното объркано изражение, навивайки една от къдриците й около пръста си.
Когато това продължи почти непоносимо дълго, Джоана почувства как неволен прилив на топлина се разлива из нея. Бликаше от най-съкровените дълбини на корема й, сгрявайки кръвта й и карайки кожата й да порозовява. За миг не почувства никакъв страх — поне не такъв, какъвто изпитваше досега. В ума й се мярна откъслечен спомен за Уина и птицеловеца, но бързо ги забрави, когато се взря в тъмносините бездни на очите му. Той сякаш я изпиваше с непроницаемия си тъмен поглед и сърцето й заби още по-бързо. После той наведе глава и тя ахна.
— Какво… какво правите? — извика Джоана, опитвайки се да го възпре. Почувства под дланите си как бие сърцето му и това й се стори ужасяващо интимно откритие.
Като чу думите й, той замря, но лицето му беше толкова близо до нейното, че тя усещаше топлия му дъх и допира на косата му. После се отдръпна и мрачно изражение смени непроницаемата му маска.
— Правя това — измърмори той с внезапно снижен и дрезгав глас, — че ви отвеждам в Блекстън. — Дръпна се от нея и рязко си пое дъх. — Щом излезете от потискащата обстановка в абатството, ще размислите дали искате да станете монахиня.