Намести я на скута си, без да обръща внимание на възмутеното й ахване, сякаш за да подчертае, че тя е напълно в неговата власт. После кимна на хората си:
— Да побързаме, защото небето май ще се изсипе върху нас, а не обичам да яздя под дъжда.
Въпреки това обаче се наложи да яздят под дъжда, защото едва бяха излезли от другата страна на гората, и ниско надвисналото небе се стовари върху тях. Вятърът бе забележимо стихнал и дъждът закапа на тежки капки, които от време на време се превръщаха в истински ручейчета.
Дъждът събуди надеждите на Джоана. Сигурно сега щяха да спрат и може би щеше да успее да избяга. Но ездачите спряха само за съвсем кратка почивка под клоните на китка дъбови дървета. Райлън извади от дисагите на един товарен кон дебело наметало срещу дъжд и го наметна на раменете си. Притисна плътно Джоана, все още седнала настрани в скута му, загърна я в гънките на огромното наметало и продължи напред.
Джоана му бе много ядосана, за да оцени опита му да се държи добре с нея. Дъждът нямаше да я съсипе живота й… обаче той — със сигурност! Но колкото и да се бореше, не можеше да се освободи от наметалото. Като насекомо, хванато в паяжина, кипеше тя. Макар че й беше топло в тъмния уют на прегръдката му, тя искаше само едно — да се откопчи.
— Стойте мирно — чу го да шепне, когато острият й лакът се заби в ребрата му.
— Нищо не виждам! — изсъска тя и го смушка още по-силно.
— По дяволите, жено… — Наметалото се разтвори и дъждът изпръска лицето й. — Ако искате да се измокрите до кости, само кажете!
— Искам да ме пуснете!
Той не отговори на сърдитите й думи, само се наведе напред под яростния напор на дъжда. Огромната качулка закриваше лицето му, но Джоана вече не бе защитена с нищо. Макар наметалото още да покриваше тялото й, главата й се подаваше през отворените му краища и дъждът бързо измокри лицето и косата й. Отпред, едва различим през дъждовната пелена, се виждаше един ездач. Предположи, че другите са зад тях. Не виждаше нищо друго. Дъждът закриваше и полето, и гората, виждаше се само каменистата пътека, по която се движеха с опасна скорост.
Тя наведе глава, за да избегне острите пръски на дъжда, и се изненада, когато той вдигна рамо и покри главата й с наметалото, но без да закрива лицето й. Джоана настръхна, когато една студена капка падна във врата й от измокрената й коса. Но колкото и да беше замръзнала, усещаше постоянно излъчващата се от него топлина. Топлината на двете им тела, подсилена от тази на коня, бе създала чудесен уют под покрова на наметалото. И макар още да седеше сковано в скута му, тялото й се движеше в ритъм с коня, полюшваше се заедно с тялото на Райлън. Ръцете му все така стискаха талията й и въпреки усилията й да поддържа максимално разстояние между двамата, уморените й мускули бавно се отпускаха. Тя полека се отпускаше на гърдите му, поддавайки се на умората от емоционалното сътресение от изминалите дни и физическото изтощение от последния един час. Гърбът й почти несъзнателно се опря в гърдите му, раменете й леко се отпуснаха в прегръдката му. Сама държеше отворените краища на наметалото, стискайки с усилие грубата тъкан, за да се запази от безмилостния дъжд.
— Отпуснете се и си починете — прошепна той над ухото й.
Тя изведнъж подскочи.
— Не съм уморена — изсумтя, макар да съзнаваше, че лъже.
Той сви рамене.
— Както искате, Джоана. Предстои ни дълъг път. В края на краищата ще се възползвате от предложението ми.
— Къде ме водите? — запита тя, без да се остави проявената от него загриженост да я заблуди. — И какво очаквате да постигнете с тази достойна за окайване постъпка?
Той се забави с отговора. През измокрените си от дъжда мигли тя го зърна как стиска зъби, след миг усети краткия му поглед.
— Вие може да сте се отказали от всякаква отговорност спрямо вашите поданици… спрямо страната си. Но аз не съм.
— Не можете да скриете престъплението си под такива възвишени идеали — възрази тя с хаплив тон. — Аз съм само една благородничка, освен мене има още много. Оксуич е само една крепост… и то не толкова значителна, че да повлияе върху съдбата на цялото кралство. Не, лорд Блекстън, заблуждавате се, ако очаквате да повярвам на такива безсмислици.
— Не очаквам от една девойка да разбира сложните държавни работи — отсече той.
— О, аз разбирам много добре и това няма нищо общо с вашите „сложни държавни работи“. Както повечето подобни на вас мъже, вие прикривате алчността и жестокостта си под претенцията, че се грижите за общото благо. Но тези, които страдат от това, са наясно!
Лакътят й отново се заби в корема му, но преди тя да почувства и най-малкото задоволство, той я притисна здраво към себе си.