— Внимавайте, милейди, иначе може да се озовете вързана върху товарен кон и така да пристигнете в замъка Блекстън.
Джоана ужасно искаше пак да го смушка, защото й стана ясно, че това много го ядосва. Но тъкмо този негов гняв я караше да бъде предпазлива. Нито за миг не се съмняваше, че говори сериозно. Мъж, който може да отвлече невинна жена от обителта, е способен на всичко и макар че никак не й се щеше да отстъпва дори пред най-малкото негово изискване, знаеше, че поне в този случай трябва да се подчини.
— Много ме стискате — избъбри тя, упорито загледана в несекващия дъжд.
Ръката му се поотпусна, но преди тя да се зарадва на нищожната си победа, пръстите му се впиха в кръста и така, че ги усещаше всичките поотделно.
— Мога да бъда много отстъпчив, лейди Джоана. Също толкова галантен и любезен, колкото всички мъже. — Дланта му бавно се плъзна нагоре по корема й, докато палецът почти опря в долната част на гърдите й и тя ахна от това интимно докосване. После той се наведе и устните му почти докоснаха ухото й. — Но ако ми се противите, мога да стана същински дявол. — Замълча, за да й даде възможност да вникне в думите му, после пръстите му леко се отпуснаха. — Предлагам да се настаните удобно, милейди. Защото ни предстои да прекараме заедно още много часове.
С разтуптяно сърце, задъхана, Джоана не можеше да направи нищо друго, освен да се подчини. Но отправи гореща молитва към Бога — дано го тресне с някоя светкавица!
Яздиха до късно през нощта. Макар Джоана да беше ядосана и изплашена, макар всеки мускул да я болеше от умора, тя не каза и дума на омразния си похитител. Яздеха мълчаливо и равномерният ход на коня ги люлееше в ритъм. Под общо наметало, усещайки топлината на другия… и нищо повече. Мислите на Джоана бяха мрачни и горчиви, за разлика от неговите, които — сигурна беше — преливаха от задоволство. Тя си представи как конят се изправя на задните си крака и го хвърля, за да може тя да избяга. Представи си как хората му се нахвърлят върху него, защото е могъл да се отнесе така ужасно с една жена. Дори си помисли, че би могла да извади собствената му сабя срещу него… да прониже черното му сърце. Но веднага съжали за тази злостна мисъл. „Не убивай“, изпъкна в ума й Божията заповед. Знаеше, че тези отмъстителни мисли са грешни, независимо колко зле се бе отнесъл той с нея, но това само още повече разпали гнева й. Нима й е отказан дори този нищожен отдушник?
Когато спряха, дъждът беше престанал. Големи локви блестяха под слабата светлина на луната, която си бе пробила пролука през гъстите облаци, наоколо им се чуваше само безспирното тупкане на дъждовните капки, падащи от клоните.
— Малка почивка, момчета. После ще яздим чак до зори. Искам да стигнем до Блекстън преди утрешния залез — каза Райлън, разгръщайки наметалото.
Когато го отметна назад, Джоана се дръпна от него, замаяна от дългата съвместна езда. Всичките й мускули бяха се схванали и я боляха, но за нищо на света нямаше да му го покаже.
— Позволете — изрече той и отпусна юздите.
После, преди тя да успее да реагира, я прихвана през кръста и свали на земята.
Ако можеше, Джоана би избягала още в този миг. В крайна сметка, нямаше никакъв друг план как да се спаси от този коравосърдечен похитител. Но не бе взела предвид резултата от дългата езда. Когато стъпи на земята, коленете й едва не се подгънаха под нея. Ако Райлън не беше преметнал крак през шията на коня, за да се спусне долу и да я подхване, тя щеше да се строполи в калта.
— Хванах ви — каза той, когато ръката му се обви около талията й. — Не се тревожете, след малко всичко ще е наред. Само се поразходете заедно с мене.
— Нямам никаква нужда от вашата помощ — изсъска тя, опитвайки се да се измъкне от вече познатата прегръдка.
— Ясно е, че имате нужда, лейди Джоана, затова защо не се покажете любезна и не я приемете?
Подтикна я лекичко да тръгне напред и тя закуцука с ужасно чувствителните си и същевременно невероятно вцепенени крака. Тръгнаха през мрачната полянка към ниските сенки на купчина високо израсли храсти. Той я държеше здраво през кръста, а тя се облягаше на него, въпреки че се мъчеше да не го прави. Другите наоколо им слизаха от седлата и се приготвяха да лагеруват. Спънаха конете, за да могат да пасат, но да не бягат. Русият великан извади огниво от дисагите на единия товарен кон и сръчно запали малък огън. Отнякъде се появиха хляб, сирене, сухо грозде, бадеми и няколко манерки с вино и когато Джоана вече нямаше нужда от помощ, за да върви, лагерът бе напълно готов.
Тези мъже бяха прекарали много нощи заедно на открито, осъзна тя и усети още по-голяма тъга, отколкото преди. Сигурно бяха довереници на сър Райлън и тя беше истинска глупачка, ако смяташе, че някой от тях ще изпита съчувствие към нея и ще й помогне да избяга. Не, вече изобщо не се съмняваше.