— По-добре ли сте? — запита Райлън, когато тя се отдели от него.
— По-добре? — отговори тя подигравателно. — Едва ли. Но ако искате да питате, дали мога да вървя сама, ясно е, че мога. — И обърна лице към него в тъмнината. — А сега какво?
Макар че не го виждаше, Джоана чу веселата нотка в гласа му.
— Сега ще се нахраним и ще спим. Елате.
— Почакайте! — сви се Джоана, когато той се приближи. Отново я връхлетя паника. — Къде ще спя… вие къде ще бъдете?
— Ще бъда до вас. Не се тревожете, ще бъдете в безопасност.
— В безопасност! — извика тя, разгневена от подигравателния му отговор. — По-скоро ще съм в безопасност в змийско гнездо, отколкото до такъв като вас!
— Обиждате ме — и той се изсмя.
После я хвана за ръката и тя разбра, че по този въпрос не търпи неподчинение. Но въпреки това се задърпа.
— Почакайте! Трябва… трябва да остана сама.
— Не — и той я дръпна към лагера.
— Но… Но вие не разбирате. Трябва да… искам да кажа…
— О… — Спря, когато най-накрая се досети. — Да. Добре… — Огледа се наоколо и махна с ръка. — Ето тия храсти. Ще ви чакам тук.
Джоана сърдито издърпа ръката си от отслабналата му хватка. Той беше най-противният, най-отвратителният мъж на света! Да я кара да му се моли и да му обяснява, че има нужда да… да остане за малко насаме! За каква я мисли, за някаква кукла, дето няма нито чувства, нито нужди?
— Не се отдалечавайте много — предупреди я той, когато тя се отскубна от него.
— Няма — измърмори тя.
Нима няма никакво чувство за приличие, че да не й позволи да се усамоти за малко в тези обстоятелства? Но отговорът бе повече от очевиден. Той явно не притежаваше никакъв морал. Беше себелюбив… и непоносимо надменен.
Тя клекна зад нещо, което според нея беше купчина млади дъбчета, ако се съди по острите листа, които ръката й напипа, и метна поглед към него. Пламъците на лагерния огън слабо осветяваха полянката, но бяха напълно достатъчни, за да очертаят фигурата му. Той я наблюдаваше, но точно в този момент русият гигант — Кел — се приближи към него и Райлън за миг се разсея.
— Хорнзи е зад ей онзи хълм — чу го Джоана.
— Значи е най-добре да си стоим тук — отвърна Райлън. — Тамошният шериф още се колебае между крал Джон и йоркширските барони. Ще го заобиколим преди разсъмване.
Продължиха да си говорят тихо, но Джоана не можа повече нищо да долови. Бе твърде развълнувана от дочутото. Само да можеше да се добере до това селище. Може би щеше да успее да помоли шерифа на Хорнзи за помощ.
Тя се сниши и се озърна, напрягайки всичките си сили, за да намери начин да избяга. Въздухът беше студен и влажен, миришеше на листа и горска пръст. Капките още падаха от клоните и това правеше гората необикновено жива в подобен късен час. После тя долови далечен звук, не беше вятърът… а морето. Значи вървяха покрай брега и още бяха близо до морето. Само да можеше да се измъкне, беше сигурна, че ще намери обратния път.
Като осъзна това, Джоана внезапно се почувства уверена. Надникна внимателно иззад храсталака. Той още беше там, но тъкмо сега един от неговите хора му поднасяше чаша вино. Ако трябва да избяга, моментът беше сега, каза си тя. Сега.
Вдигна високо поли и ги преметна на лакът. Без да се грижи за приличието, се запромъква в гората, внимавайки да държи бодливите храсталаци между себе си и Райлън. Ниско надвисналите клони на един кедър я шибнаха през лицето, измокриха я и се заплетоха в косата й, но тя сподави изплашения си вик. Би понесла всичко, само да избяга от него.
Когато се озова навътре в гората и престана да вижда светлината на огъня, в душата й припламна надежда. Изправи се и си пое дъх на пресекулки. А сега какво, запита се, взряна в тъмнината наоколо. Тогава чу яростна ругатня: „Господи, проклет да съм!“ и нерешителността й се изпари. Към морето, просветна мигновена мисъл и тя се втурна към далечния шум на вълните. Към морето! Каквото и да е, само да избяга от проклетника, който я преследваше!
Не стигна далече. Струваше й се, че тича цяла вечност под мокрите клони, спъвайки се в корени, прескачайки черни ями, пълни неизвестно с какво. Но колкото и да се стремеше, по никакъв начин не успяваше да се доближи до морето. Дочу пращене зад гърба си и се затича, изпаднала в още по-голяма паника. Не гледаше накъде бяга, само и само той да не я хване. Но напразно. Като гигантска котка, преследваща плячката си в тъмната нощ, той я настигна и с един мощен скок сграбчи края на роклята й.