Видя майка си да лежи в неприлична поза долу в безводния ров. Лежеше неподвижно, като птица, която си почива, а лекият ветрец развяваше роклята й като перушина. Но в нейната неподвижност нямаше покой.
Джоана се дръпна от прозореца.
— Мамо! — Отчаяният й писък прониза въздуха. — Мамо! Никой не отговори на вика й. Въпреки горчивите сълзи тя знаеше, че отговор вече няма да има.
1
Замъкът Манинг, Англия, лятото на 1209 г.
Никой не възвести влизането на сър Райлън Кемп, лорд Блекстън, в голямата зала на замъка Манинг, но всички веднага го забелязаха. Сър Ивън Торндайк, лорд Манинг, бе леко учуден. Райлън се възползваше от всяка възможност публично да се противопостави на крал Джон и на невнимателното му отношение към поданиците, особено на непосилно високите данъци и натрапчивата наклонност да следи всяко движение на своите барони. В резултат на това Райлън бе станал извънредно предпазлив, когато посещаваше приятелите си, особено онези, които успяваха да поддържат добри отношения с краля.
Някои от лордовете, които играеха на зарове след края на вечерята, вдигнаха учудено вежди при влизането на Кемп. Политиката му бе добре известна и макар мнозина да го осъждаха, когато бяха в кралския двор, насаме възхваляваха смелостта му и чувството му за чест.
Дамите също забелязаха неговото приближаване, защото сър Райлън Кемп представляваше внушителна фигура. Висок и добре сложен, той бе спечелил добра репутация и в турнирите, и в битките за Нормандия. Бе известен като дързък и безстрашен рицар, говореше се, че отвращението му към краля се дължало на неспособността на Джон да бъде водач, поради която френският крал Филип изцяло бе изтръгнал Нормандия от ръцете му. Шепнеха си и че Кемп едва се спасил от сигурна смърт при Валон и това също било причина за нестихващата му омраза към краля. Никой обаче не се осмеляваше направо да го попита за това.
Независимо от причината, поради която се опълчваше срещу крал Джон, самият факт, че така открито показваше неприязънта си, само подкрепяше репутацията му. Той беше човек, от когото се страхуваха и когото уважаваха.
Косата му, която носеше дълга, не според модата, допринасяше за вида му на бунтовник, защото придаваше на и без това мрачното му изражение една несъмнено опасна отсянка. Мнозина си глътваха езиците, когато Райлън Кемп обърнеше пронизителния си поглед към тях. Дамите от двора — и не само те — се губеха в догадки защо очевидното му пренебрежение към модата въпреки това го прави още по-привлекателен. Сър Райлън обаче не изглеждаше да се тревожи от тяхното мнение. Щом станеше дума за жени, той можеше да бъде и невероятно галантен, и невероятно безогледен. И макар че му се носеше славата, че лесно изоставя жените, това не намаляваше чара му. Не бе женен и бе приказно богат. Дори да беше грозен като смъртта, пак щеше да бъде смятан за забележително добра партия. Но той, както изглежда, не бързаше да си намери годеница.
Разговорите в залата спряха за миг, после се възобновиха. Един прислужник донесе на сър Райлън чаша червено вино, той кимна учтиво на един-двама познати и се запъти право към сър Ивън, който седеше начело на почетната маса. Райлън отпрати само с един остър поглед мъжа, който искаше да говори с Ивън, и без никакво предисловие притегли един стол и седна.
— Ако се бях сетил, че посрещаш гости — каза Райлън, — нямаше да си правя труда да те издирвам.
— Признавам, че съм доста учуден да те видя тук. Случило ли се е нещо? Не, според мене не е. Дали да не отложим разговора за по-късно, на четири очи?
— И аз бих искал, но трябва да оправдаваш репутацията си на поддръжник на нашия господар — отвърна сардонично Райлън.
— Да, прав си — съгласи се Ивън с тъжна усмивка. — Както и да е, все по-малко барони подкрепят нашия човек, и то благодарение на тебе… макар че, впрочем, ти си го знаеш. Никой няма ненужно да обезпокои краля, ако при мене дойде някой от неговите неприятели; в края на краищата, те и без това са вече много. Е, можеш без съмнение да говориш за това, което те тревожи, пред цялата тази компания, няма защо да се страхуваш, че някой ще го повтори на ухото на Джон Безземни.
Райлън го погледна присмехулно.
— Ще видим дали ще мислиш така и след като чуеш какви новини съм донесъл.
Когато тръгнаха да излизат заедно — единият тъмнокос и застрашителен на вид, другият червенокос и весел, — шушукането се възобнови, но и двамата не му обърнаха внимание. Благородниците бяха свикнали да клюкарстват, а при изпълненото с несигурност царуване на крал Джон — още повече. Несигурността подхранваше неспокойствието, а в последните години не можеше да се вярва на никого. Едва сега, когато политиката на Джон започна да вдъхва страх у всички без изключение, бароните започнаха да се обединяват. Кралят го знаеше и започна да всява още по-голям разкол. Но това не можеше да продължи вечно, помисли Райлън. Все по-често наричаха краля зад гърба му „Джон меката сабя“ — и то не само заради неумението му да командва бойни действия. Него просто в нищо не го биваше; Англия скоро щеше да се срути в съсипии, ако някой не го принудеше да промени поведението си.