Но Кел не я спря. Само тръгна мълчаливо след нея, твърде близо, за да се опита тя да избяга. Когато стигнаха потока, Джоана спря и се облегна на един млад дъб. Това, което в обикновени обстоятелства сигурно беше тихо ручейче, сега се бе превърнало в буен поток. Придошъл от вчерашния дъжд, той се пенеше неудържимо и ако се съдеше по ниско надвисналото утринно небе, и на другия ден щеше да бъде не по-малко опасен.
Джоана внимателно огледа пълноводния поток, опитвайки се да прецени дали ще може безопасно да го премине. Но дори да успееше, помисли тя мрачно, гигантът зад нея веднага щеше да я последва. Освен ако някак не го обезоръжи.
Но това й изглеждаше напълно невероятно, реши тя, поглеждайки го крадешком. Беше твърде едър и силен, за да се пребори с него. Смутена от обърканото си положение, Джоана въздъхна, после се приближи към водата. Поне можеше да си измие лицето и ръцете, каза си примирена.
— Внимавайте — предупреди я Кел, когато тя стъпи на един дънер, стърчащ навътре в разпенения поток.
— Защо? Че може да ми стане нещо ли? — отсече тя. — Ще ми простите, ако се усъмня в искреността на вашата загриженост.
Хвърли му презрителен поглед през рамо, но изражението й се смени, когато видя лицето му. Гледаше не към нея, а към пенещата се вода, смръщил угрижено лице.
— Разбира се — прибави тя, а сърцето й заби по-силно във внезапна надежда, — понеже лорд Блекстън си е дал толкова труд да ме отвлече, вие без съмнение ще ми се притечете на помощ, ако падна във водата.
Лицето на едрия мъж побледня. Погледна първо нея, после бързо течащата вода.
— Дръпнете се — предупреди я и самият той се дръпна назад. — Не е безопасно…
Джоана не се забави, за да изслуша останалото. Не е безопасно за човек, който може да плува. А тя можеше. С решимост, родена от отчаянието, тя се хвърли в потока, почти сигурна, че той твърде много се бои от водата, за да се хвърли след нея. Дори не се опита да държи главата си над юдата, само се сви на кълбо и се остави на течението с надеждата, че той ще помисли, че се е удавила и с надеждата, че това всъщност няма да се случи.
Когато най-накрая излезе над водата, като плюеше и отчаяно си поемаше дъх, бе замръзнала от студ, оплетена в полите си и в обърканата си коса. Докато се мъчеше да държи главата си над водата в бурното течение, плувайки косо към брега, се закачи в един клон. Водата я влачеше под надвисналите дървета, край издадени скали и дънери. И въпреки главоломното опасно пътуване из криволиците на потока тя изпитваше радостно чувство, защото беше избягала. Избягала!
Когато най-накрая Джоана се измъкна от водата, трепереше от изтощение и от студ, но бе неимоверно радостна. Тук потокът беше по-плитък и по-широк. Излизаше от гората и тръгваше посред широка тревиста ливада, преди да се вреже в дюните, опасващи брега. Тя си пое дъх, облегната на една върбова издънка. После, не можейки да се довери на разтрепераните си крака, се отпусна на земята да си почине. Беше й непоносимо студено от плуването в ледената вода, освен това бе доста облъскана и изподраскана. Но Джоана не обръщаше внимание на тези неприятни неща. Не можеше да повярва, че безразсъдният й план бе успял.
Какво чудо, че този Кел се страхуваше от водата. Кой да предположи? За миг тя усети леко съчувствие към него. Райлън Кемп щеше да се вбеси, като разбере, че му се е изплъзнала. Надяваше се той да не накаже прекалено строго горкия Кел. Но това не беше нейна грижа, реши тя. Норвежецът ще трябва да се защитава сам пред сър Райлън… точно както тя бе принудена да го прави.
Посъвзела се след кратката почивка, Джоана се огледа наоколо. Знаеше, че не след дълго ще тръгнат да я търсят. Трябваше бързо да се скрие, ако не иска пак да я заловят. С усилие се изкатери по тревистия бряг и тръгна по склона. Не се виждаше нито град, нито село, но тя знаеше, че морето е близо. Вместо да търси шерифа на Хорнзи, щеше да е в по-голяма безопасност, ако направо тръгне към Свещения остров. Можеше да върви през гората и да внимава да не я забележат. Щом дойдеше отливът, щеше да изтича през пясъчната плитчина и щеше да се скрие на гористия остров. И едва когато се увереше, че лорд Блекстън и хората му са си тръгнали, щеше да се върне обратно и да потърси пътя към дома, към „Света Тереза“.
Като не я намерят, ще решат, че е била отнесена в морето и се е удавила, помисли тя доста развеселено. Но въодушевлението й секна, когато дочу първите далечни звуци на потерята. И докато се спускаше по склона, отчаяно търсейки къде да се скрие, позна единия от гласовете:
— … докато не бъде намерена — не преди това! Една златна монета ще получи онзи, който ми я докара!