Джоана така се изнерви от мрачната заплаха в гласа на Райлън, че чукна болезнено брадичката си в един паднал ствол. „Господи, проклета да съм!“, изруга тя и сълзи потекоха от очите й, а в следния миг трепна, стресната от цинизма си. Бяха собствените му думи, взети направо от богохулните му устни. Как така бяха се откъснали от нейните?
Но Джоана нямаше време за подобни неприятни мисли, защото пращенето на храстите под конските копита ясно показваше, че преследвачите приближават. Търсейки отчаяно къде да се скрие, тя зърна зееща дупка в същия дънер, в който се бе спънала. Корените стърчаха над нея като разкривени пръсти, отпъждащи всяка заплаха, и макар че в други обстоятелства Джоана не би се решила да се скрие в подобно тъмно и мръсно място, тя нямаше време за колебание. Сви се в дупката и босите й крака затънаха в мократа тиня. Когато се настани толкова навътре, колкото можа, притегли няколко клона и ги натрупа пред себе си заедно с купчина шума. Въпреки че сърцето й биеше като барабан, опита се да не мисли за змии или червеи, примири се и зачака.
Не чака дълго. Само след минути чу как конете бавно си пробиват път през дърветата към леглото на потока.
— Аз ще взема този хълм — подвикна единият мъж.
Като го чу, сърцето на Джоана падна в петите. Щеше да я намери… сигурна беше!
Но сякаш в отговор на безмълвните й молитви заваля дъжд. Капките отначало се задържаха във високите клони на дърветата, но след малко по-големите започнаха да си пробиват път надолу, изпълвайки гората със звуци и движение, което й даваше допълнителна защита.
Чу една ругатня — нещо за краля и за женската пасмина, — но заглушена от бурята, и усети първото трепване на надеждата. Можеше цяла сутрин да я търсят, но изведнъж почувства абсолютна сигурност, че няма да я намерят. Не сега.
Търсещите минаха покрай нея, отминаха я, насочиха се към поляната и по-нататък, към гората, поне така й се стори. Сърцето й постепенно заби по-равномерно, задиша по-спокойно. И колкото повече намаляваше страхът да не бъде хваната, толкова повече Джоана осъзнаваше в какво тъмно място се е скрила. Дъждовната вода се стичаше на поточета през тинята и падаше точно върху левия й крак. Нещо мръдна до лакътя й и тя подскочи, насилвайки се да си внуши, че това е само още една дъждовна капка. Но знаеше, че повече не може да остане тук.
Тогава изведнъж точно зад главата й се разнесе писък и когато се обърна да види, не можа да сподави един кратък вик.
Нещастният заек, върнал се в дупката си, беше много по-изплашен от нея и се втурна презглава да бяга от ококореното създание, завзело дома му. Джоана обаче не можеше да мисли за изплашеното животинче. Внезапно я овладяха най-лошите й кошмари, сигурна беше, че в краката й мърда цяло змийско гнездо. С уплашен вик тя изскочи от скривалището си и запълзя на четири крака. Сви се трепереща зад дънера и се озърна диво наоколо, боейки се от най-лошото.
Но докато се гушеше там, обливана от дъжда, паниката й започна да намалява. Гората беше влажна и мъглива, омотана в сивите завеси на дъжда. След гмуркането в потока — и калната баня в ужасната дупка — дъждът беше почти приятен, но тя знаеше, че закрилата му няма да е трайна. Превита ниско над земята, озъртайки се нервно, Джоана започна изтощителното си бягство. Прибягваше от дърво на дърво, от храст на храст, напрягайки сетивата си, за да долови и най-малкия сигнал за присъствието на сър Райлън и хората му. Но щастието беше с нея… Бог беше с нея, поправи се тя. Бог беше с нея и щеше да я спаси.
Спря на края на гората. Пред нея, стигайки до дюните, се простираше поляна, чиито треви лека-полека отстъпваха под напора на пясъка. Зад дюните беше морето и нейното убежище. Свещеният остров и безопасността бяха толкова близо.
Тя погледна наляво, за да види къде потокът се влива в морето. Без съмнение онези мъже я търсят именно там. Но проливният дъжд й пречеше да види каквото и да било и макар че това я тревожеше, в същото време я успокояваше. Те не можеха да я видят, също както тя не ги виждаше, а дъждът със сигурност щеше да отмие следите й по пясъка. Тя си пое накъсано дъх, трябваше да тръгне точно сега, каза си. Може би нямаше да има по-добра възможност.
Джоана се затича, без да се оглежда нито вляво, нито вдясно. С една ръка придържаше подгизналите си поли, другата използваше, за да пази равновесие. Хукна през поляната, без да обръща внимание на режещите листа на тревите. Когато гъстите храсталаци отстъпиха пред твърдия пясък, тя се затича още по-бързо, сигурна, че някой вече може да я е забелязал. Когато стигна първата дюна, едва дишаше. Изкатери се по полегатия й склон, опитвайки се да не обръща внимание на острата болка в хълбока. Стигна до хребета й и се търкулна оттатък, насред няколко по-малки дюни.