Остана да лежи на място, обезсилена от лудия бяг. Дъждът мокреше лицето й, но тя не го извърна. Гърдите й се вдигаха и спускаха, краката й трепереха. Не можеше да направи нищо, освен да лежи тук, оставяйки неспирният дъжд да отмива пясъка и мръсотията от нея.
Беше се съмнало, когато тя най-накрая се осмели да се подаде от дюните. Макар дъждът да бе поотслабнал, всичко изглеждаше пак сиво и мрачно. Морето бе съвсем близо до нея, разлюляно и навъсено, но — слава Богу — бе дошъл отливът. Когато се взря отчаяно в хоризонта, тя видя тъмния масив на острова. Колко е близо, осъзна тя с огромно облекчение. Малко да повърви по брега, после през пясъчната плитчина.
Но Джоана знаеше, че няма много време. Вятърът неотклонно се усилваше, вещаейки буря, която вероятно щеше да надмине вчерашната. Плитчината нямаше да остане дълго над водата, ако, разбира се, и сега беше на сухо.
Ободрена от близостта на убежището, тя притича между две дюни и хвърли поглед назад. Не се виждаше жива душа. Това беше нейният шанс. След като се озърна още веднъж, тя пак вдигна поли, впери поглед в островчето и се отдели от дюните.
Пясъкът близо до водата беше твърд и по него се тичаше много по-лесно. Освен това вълните щяха веднага да отмият стъпките й, помисли тя доволна.
Когато наближи тясната коса, свързваща острова с брега, Джоана разбра, че е закъсняла. Приливът вече започваше да поглъща плитчината, напредвайки с по един инч при всяка следваща вълна. Но тя щеше да успее, каза си решително. Щеше да успее. Силният вятър развяваше косата й зад нея като знаме, голите й плющяха като платна на викингски кораб. Дъждът бе поотслабнал и Джоана вече ясно видя Свещения остров.
Трябваше да е по-близо, осъзна тя мрачно. Щеше да се наложи да премине последната част от пътя сред вълните. Но дори да станеше нужда да плува, щеше да го направи. Иначе със сигурност отново щеше да стане плячка на сър Райлън. В никакъв случай нямаше да го допусне.
Когато наближи, Джоана тръгна през плитката вода право към тясната пясъчна ивица. Утринното небе беше мрачно и застрашително, морето сърдито се вълнуваше. Приливът прииждаше много по-бързо, отколкото друг път, вероятно поради бурята, и Джоана изведнъж започна да се колебае дали трябва така презглава да бяга към Свещения остров. Може би ако си беше останала скрита под корените на дърветата…
Позабави крачка, леко изплашена от трудната задача, която си беше поставила, но един далечен вик разсея моментните й съмнения. Когато погледна да види откъде идва гласът, в миг поднови усилията си, защото там далече отвъд пясъка, изправен на бойния си кон, беше сър Райлън! Изправен на стремената, той се взря в нея, после конят му препусна напред — без съмнение, я беше познал!
Сърцето на Джоана заседна в гърлото й. Свършено е с нея! Но дори тази мисъл не можеше да я накара да се предаде. Нададе вик, в който гневът се преплиташе със страха; и удвои усилията си, тичайки като бясна към острова. Водата я хващаше за глезените, вятърът удряше лицето й, гърдите й се повдигаха мъчително, но и през ум не й минаваше да се предаде. Можеше да стигне до острова. Знаеше, че може.
Щом стигна до пясъчната ивица, се осмели да погледне назад. Вече преполовил разстоянието помежду им, той беше легнал ниско на врата на коня и яростно го пришпорваше. Тя се спъна и едва не падна, но с усилие на волята се изправи. Нямаше да му се остави… отново! Никога нямаше да позволи той да я използва за своите политически изгоди. Нито той, нито някой друг!
Но докато бягаше от упорития си преследвач, Джоана видя как морето започва да залива провлака. Изведнъж то се затвори, поглъщайки тясната ивица, която водеше към острова, и сърцето й падна в петите. Тя продължи в плитките вълни, стигащи до глезените й, с подбити крака и готови да експлодират дробове. Вълните се надигаха все по-високо, стигнаха до коленете, започнаха да обливат бедрата й. Когато водата стигна до запретнатите й поли, едва не затъна. Но островът беше наблизо и тя не можеше да се предаде.
Изпаднала в крайно отчаяние, Джоана се хвърли напред, решена да преплува оставащото разстояние. С няколко загребвания щеше да успее. Но чу зад гърба си острото изцвилване на коня и една ръка сграбчи плуващите зад нея поли.
— Не…
Викът потъна заедно с главата й във вълните. Макар че яростно се дърпаше от ръката му, той я държеше здраво, като риба, закачена на въдица. Когато тя изплува, плюейки вода и гълтайки жадно въздух, една гигантска вълна отново я завлече под водата.
— Господи, проклет да съм! — чу отново познатата ругатня, докато той я извличаше от водата.