Хвана я през кръста с другата си ръка, издърпа я нагоре и я положи в скута си.
Една вълна ги обля и блъсна Джоана право в лицето, преди да беше престанала да кашля и да плюе вода. Конят изплашено отстъпи назад и тя едва не падна обратно в морето, но Райлън задържа със здрава ръка и нея, и коня. Изруга ядосано и подкара коня напред. Джоана увисна на седлото отпусната и изтощена, а по лицето й се стичаха сълзи.
7
Джоана се плъзна от коня като безжизнена кукла и тупна в една кална локва. Няколко секунди лежа безпомощно, дишайки едва-едва, благодарна, че се е отървала от смъртоносната хватка на разяреното море. Последните минути бяха най-страшните в досегашния й живот, беше уверена, че ще умре, всмукана от огромните безжалостни вълни в един подвижен воден гроб.
Може би така щеше да бъде най-добре, помисли тя мрачно, чувайки как Райлън слиза от коня. Като се вземеше предвид какво бъдеще й готви, смъртта със сигурност нямаше да бъде по-лошият изход. Поне като умреше, щеше да отиде на небето при майка си.
Но майка й не беше на небето, напомни си тя остро. Поне така излизаше от църковните проповеди.
Все още трепереща, Джоана се надигна и седна, отмахвайки разбърканата коса от лицето си. Дъждът се лееше върху нея, щипейки бузите й, вятърът свистеше край ушите й, а вълните сърдито се разбиваха о брега. Тя обаче се радваше, че е жива.
Като я видя, че се размърдва, Райлън обърна яростен поглед към нея, въпреки че още държеше главата на коня наведена ниско до гърдите си, за да накара пръхтящото животно да се успокои.
— Трябваше да ви вържа на гърба на товарния кон… — Замълча за миг, когато конят му отново трепна, уплашен от ядосания глас на господаря си. Джоана отмести поглед, вбесена от него и от внезапните сълзи, които избиваха под клепачите й. Боже Господи, какво да направи сега?
После, когато разбра къде се намира… къде се намираха. Беше я извлякъл не на брега, а на острова! Наоколо им бушуваше морето, точно както бе предвиждала. Но вместо да й осигури спасение от сър Райлън и неговата банда безсърдечни негодници, островът се бе превърнал в затвор и тя бе пленена тук сама точно с този мъж, от когото се мъчеше да избяга.
С вик на безмерна ярост Джоана скочи на крака и се озърна като в несвяст. Далеч зад опасните вълни видя тесния пясъчен бряг с дюните и гората зад тях. Обърна се към похитителя си, така обезумяла от гняв, че едва можеше да говори.
— Вие… — Трепереше така силно, че не можеше да говори. — Защо морето не ви отнесе!
И преди той да успее да отговори, тя се обърна и побягна. Не стигна далече. Островът не беше голям, а и тя бе доста изтощена. Облегна се безсилно на ствола на един изкривен дъб и се вкопчи в него, още по-ядосана от това, че бе разбрала защо той този път не си направи труда да я подгони. Нямаше къде да избяга; островът беше твърде малък, за да остане дълго време скрита тук. Беше като в капан заедно с него и съдбата й беше предопределена, освен ако не се случеше някакво чудо.
Пое си дълбоко дъх няколко пъти, опитвайки се да спре треперенето и да намери малко сили. Внезапна светкавица проряза тъмното небе, последвана почти веднага от грохота на гръмотевицата. Джоана подскочи стреснато, после изпита смътно задоволство, когато чу изцвилването на коня, последвано от гръмките проклятия на Райлън. Може би, ако има късмет, конят ще го хвърли и ще го стъпче до смърт. Или ще го завлече в морето. Или…
Но явно нямаше късмет, както показваха събитията от изминалия ден. Защото видя как Райлън се метна на гърба на животното и с огромно усилие на волята го изкара далече от бушуващото море, към защитената вътрешност на острова.
Джоана стоя дълго под клоните на обруления от ветровете дъб, взирайки се разсеяно над разпенените вълни към брега зад тях. „Света Тереза“ беше на север, не толкова далече оттук, и тя се запита какво ли мислят там за изчезването й. Свързват ли го със сър Райлън? Въздъхна, вече дишаше по-равномерно. Сега със сигурност е утринното четене. Скоро ще получат нареждания какво да правят през деня. След това ще споделят закуската и ще започнат да изпълняват задачите си. О, как искаше да бъде там сега! Колко доволна щеше да бъде със своята бродерия. Никога нямаше да се отдава на леност и блянове за света извън рамката на гергефа. Беше видяла достатъчно, за да разбере, че не е за нея. Но сега й се струваше, че е обречена да живее точно в този свят.
Изтри една сълза, пропълзяла по бузата й, и подсмръкна, за да върне обратно другите. От сълзите нямаше полза — бе научила този урок преди много години. Но сега трябваше да се справи с риданията, които напираха в гърлото й. Беше премръзнала, измокрена до кости, а на това отгоре — пленница на един безскрупулен тъмничар. Бъдещето й беше наистина безнадеждно, но нямаше да позволи той да я види отчаяна.