Взела това твърдо решение — единствената й утеха в момента, — Джоана се огледа наоколо нерешително, но и любопитно. Морето продължаваше да приижда, вятърът брулеше островчето, превиваше яростно дърветата и храстите, носеше дъждовните струи почти успоредно на земята. Защитена от дебелото стъбло на дървото, тя се загледа в бурята и я усети странно близка. „Бушувай заради мене“, помисли тя. „Вий, реви, бучи и опустоши света.“
Долови някакво движение с ъгъла на окото си и застана нащрек. Няколко конници се появиха далеч на отсрещния бряг, зад клокочещите вълни. Яздеха приведени пред напора на бурята, опитвайки се да удържат наплашените коне.
Дружината на Райлън, досети се веднага. Да не би да търсят само нея, или вече са разбрали, че го няма и достопочтения им водач? Поддавайки се на инстинкта за самосъхранение, тя се спотаи зад дървото. Не обръщаше никакво внимание на жестокия вятър и огромните дъждовни капки, които пареха ръцете и гърба й. Продължи да наблюдава мъжете, които яздеха покрай брега.
Бяха трима, позна последния — Кел. Бавно се приближиха към мястото, откъдето започваше пясъчната ивица, залята сега от морето. Дали знаят за Свещения остров, запита се Джоана. Дали ще се досетят, че те двамата с Райлън са тук? Явно няма, стана й ясно след минути, когато отминаха, хвърляйки разсеяни погледи към острова. А ако не знаят за острова, разсъди тя, може да я търсят къде ли не, така че, когато настъпи отлив, все още може да има шанс да избяга. Наистина, Райлън още беше тук, припомни си тя и се намуси. Но той е само един, не може все да стои нащрек.
Ободрена от това заключение, Джоана погледна през рамо към тъмните дъбове и върби, с които беше обраснал целият остров. Той беше някъде там с коня си и в края на краищата може би щеше да се наложи да преговаря с него. Но засега щеше да го избягва. Нека се чуди къде е и какво е намислила, реши тя. Освен това той беше толкова сърдит точно сега, че не се знаеше какво може да направи. Само да я удари веднъж, както е разярен, със сигурност би могъл да я убие.
Но докато търсеше закътано място, където да се скрие, Джоана осъзна, че колкото и да я беше страх, че той може в гнева си да я удари, два пъти повече се боеше от яростната му страст, на която бе станала обект предната нощ. И от неговата, и от своята.
Тръгна по тясна пътечка, осеяна с листа и клони. Знаеше, че тук някъде на острова има заслон и малък параклис. Както и доста обширно гробище. Хората смятаха Свещения остров за осветена земя още от незапомнени времена. Гробището беше старо, занемарено, надгробните паметници бяха най-различни, от неодялани камъни до шедьоври на каменоделското изкуство, срещаха се и дървета, посадени в нечия памет. В гробовете бяха намерили покой всякакви хора, от най-обикновени до най-благородни. Но всички имаха една обща черта, бяха живели праведно — благочестиво и пожертвувателно. И макар че църквата не ги бе признала за светци, хората, върху чийто живот бяха повлияли, ги бяха почели, избирайки именно това място, за да ги положат в земята.
Когато стигна до празното място, където започваше гробището, Джоана набожно се прекръсти и коленичи. „Помогнете ми да намеря пътя си“, замоли се тя на онези, чиито тела почиваха тук. „Застъпете се пред Бога за мене и ми покажете пътеката, по която трябва да поема.“ После отметна мократа коса на гърба си и се огледа наоколо.
Свирепият лорд Блекстън все още не се виждаше. Дано бурята да го е отнесла! Но тя не се надяваше особено много на това. Един особено силен порив на вятъра я накара да затрепери. Повече от всичко на света сега се нуждаеше от подслон — да изсуши дрехите си и да си почине, докато дъждът спре. После трябва да намери нещо за ядене.
Макар че не знаеше къде точно се намира параклисът, не след дълго тя го откри. Беше построен на онази страна на острова, която беше обърната към морето, на едно възвишение, откъдето се откриваше великолепен изглед; от лошото време го пазеха само три високи бряста. Наричаха ги „Света Троица“, спомни си Джоана. Най-високият беше „Бог Отец“, онзи откъм морето беше „Бог Син“, а третият, с най-разклонената корона, беше „Свети дух“.
Ниско приведена, за да се пази от пристъпите на вилнеещата буря, придържайки голите си с едната ръка, а косата с другата, тя се запъти с огромни усилия към параклиса и едва не се строполи на земята, когато стигна здравата му задна стена. Трепереше от острия хапещ вятър и от огромно изтощение. Твърде много неща й се бяха случили в последните два дни. Но Джоана знаеше, че не бива да се поддава на обезсърчението, което заплашваше да я прекърши. Досега бурята й бе помогнала. Ако не бяха вятърът и дъждът, вече щеше да е пленница на този ужасен мъж.