Джоана събра последни сили, вятърът виеше свирепо, трите бряста пращяха под мощния му напор. Тя заобиколи параклиса, затваряйки очи пред хапещата сила на бурята. Затърси входа към параклиса почти слепешком, навела ниско глава, опипвайки споените с глина неодялани камъни.
Но вместо да я пусне вътре в убежището й, простата дървена врата се оказа поредното препятствие. Вятърът я държеше здраво затворена и колкото и да я дърпаше Джоана, тя беше прекалено тежка за нея.
— В името на света Тереза! — извика тя обезсърчена, когато успя да открехне вратата и миг след това един особено силен порив на вятъра отново я захлопна.
— Позволете на мене.
Джоана ахна изплашена, когато една силна ръка стисна нейната. Райлън отвори вратата само с едно дръпване, като в същото време високата му фигура я предпазваше от вятъра.
Джоана бе твърде стресната от внезапното му появяване, за да реагира. Стоеше там, притисната между тялото му и яката рамка на вратата, взирайки се в него с полуотворена уста. После осъзна, че ръката му все още е върху нейната, и всичките й потиснати емоции изведнъж избликнаха.
— Махайте се от мене, огромен… огромен простак такъв!
И се опита да изтръгне ръката си изпод неговата, но напразно.
— Не ставайте глупава! — изсъска той.
Подпря вратата с крак. Хвана я за лакътя, бутна я да влезе и я последва във вътрешността на параклиса.
Вратата се затръшна със заплашително хлопване и за миг Джоана се озова в пълна тъмнина. Усещаше, че той още я държи за ръката; чуваше и силното туптене на сърцето му. О, Богородице, нима нищо в живота й вече нямаше да тръгне както трябва?
Докато очите й постепенно свикваха с малкия параклис, тя разбра, че в него влиза светлина през четири високи прозореца, на които имаше рядко срещаното стъкло вместо тънки обработени кожи. Но когато се огледа из свещеното място, не видя никаква надежда за бягство. Отново се бе озовала в коварните му нокти.
За нейно учудване обаче именно Райлън пусна ръката й, сякаш не можеше да понася да се докосва до нея. Но Джоана не се замисли над реакцията му. Само отстъпи назад към простичкия олтар, за да постави някаква преграда между себе си и ненавистния си похитител.
Загледа го напрегнато как се разхожда лениво из полутъмния параклис. Но макар че движенията му бяха нехайни, не можеше да не долови напрежението му. Присвитите му очи гледаха остро, сигурна беше, че той полага усилия да диша по-равномерно. Обърна се към нея и тя неволно отстъпи крачка назад. Да, напрегнат беше, без никакво съмнение. Бе изпълнен с ярост, която едва сдържаше. Когато прекоси малкото пространство с три огромни крачки, сложи ръце на олтара и се наведе над него, тя реши особено много да внимава какво ще каже, защото той изглеждаше така, сякаш като нищо може да я убие.
— Вие, милейди, сте най-непоносимата девойка, която някога съм имал неудоволствието да познавам!
— Аз! — Намеренията на Джоана да бъде предпазлива излетяха от главата й, когато чу резките му думи. — Аз! А вие… вие…
— До гуша ми дойде от вашите своеволия. Разбирам защо баща ви, ви е пратил в манастир. Ако е трябвало всеки ден да се разправя с вас, без съмнение ще му се е искало добре да ви напердаши!
Когато го чу да споменава баща й, яростта на Джоана се превърна в студен гняв.
— Както винаги говорите за неща, които изобщо не познавате. Само една глупава жена, която няма нито сърце, нито без мозък, би се съгласила с противния ви план, без да възрази!
— Вие наричате бягството в гората — пълна с кой знае какви зверове — просто възражение? Това, че се хвърлихте в придошлия поток и се опитахте да плувате в бурното море, наричате просто възражение? — изрева той. — От всички лудории… — Прекъсна и с усилие отстъпи от олтара. Бляскащите му очи не преставаха да фиксират лицето й. — Бог да ме пази от лудостта на жените!
Джоана се изсмя високо и смехът й прозвуча неестествено в това свещено място. Тя бе опасно близко до истеричен припадък, непрекъснато предизвиквана от мрачния мъж, който така упорито я преследваше.
— Дано Господ ме избави от противни хора като вас! — Нежелани сълзи се събраха под клепачите й и тя се извърна рязко с гръб, за да не му позволи да забележи каквато и да било слабост у нея. Забелязвайки в една ниша статуята на Дева Мария, тя коленичи пред нея, сведе глава и горещо се замоли.
„Повали го мъртъв. Удави го в морето. Ослепи го и го оглуши! Само, моля те, запази ме от надменността и лудостта на всички мъже!“