Сълзите капеха върху силно стиснатите й пръсти, но Джоана не смееше да ги изтрие, защото той щеше да разбере, че плаче. Чуваше грохота на бурята, непрекъснатия тропот на дъжда по покрива и безспирния рев на морето. Вятърът тресеше прозорците, сякаш заканвайки се да срути параклиса. Но вътре беше тихо.
Джоана нямаше представа колко време е стояла на колене пред неосветената ниша. Но усещаше как около краката й се образува локва от водата, която капеше от роклята й, чувстваше как от косата и провисналите й ръкави се стичат ручейчета. После той изпусна дъх — силно и отегчено, — заобиколи олтара и пристъпи към нея.
— Елате, лейди Джоана…
— Не ме докосвайте! Никога повече! — извика тя, мъчейки се да се отскубне от здравата му хватка.
— Никога? — подигра й се той, хващайки я отново за лакътя. — Това е твърде непрактично. Трябва да накладем огън и да си изсушим дрехите. Ако действаме заедно, ще бъде доста по-лесно.
— Нямам намерение да правя нещата „лесни“ за вас — изсъска тя.
— Не си го и представях — отвърна той с неочаквано спокоен глас. — Но въпреки това ще направите както ви казвам.
Самият умерен тон на гласа му пред лицето на нейната необуздана ярост беше най-съкрушителният удар, който би могъл да стовари върху й, защото това накара Джоана да разбере — по-добре от всичко друго на света, — че желанията й не означават абсолютно нищо за него. Той щеше да постигне своето, независимо колко силно ще протестира тя и какво ще направи. Като го осъзна, почувства такава горчивина, че цялата й борбеност изчезна и по костите й се разля огромна умора. Вече не можеше да бяга; бе неспособна дори да се бори с желязната му ръка, стиснала китката й. Просто нямаше вече никакви сили.
Когато я дръпна да излезе от нишата, тя го последва почти без никаква съпротива. Някак смътно осъзна, че сега той, като че ли не знае какво да прави. Като куче, което лае по отминаващите каруци, сякаш се чудеше какво да прави сега, щом вече я е хванал. Колко уместно, помисли Джоана с вътрешна гримаса.
Но това му състояние не трая дълго. Все още здраво стиснал китката й, той надникна през дебелите прозоречни стъкла.
— Когато дъждът поспре, ще идем в колибата, която открих наблизо. Там има огнище и малко дърва. Може би ще намерим и малко храна, защото благодарение на вашето бягство сега сме пленени тук, поне докато трае бурята.
Джоана не пожела да го погледне, макар да знаеше, че се е обърнал и е впил очи в нея. Тя се взираше в дърветата отвън, гледайки как бурята безмилостно ги люлее. Не можеше обаче да потисне странната тръпка, която я разтърси — имаше усещането, че той я гали, а не просто я разглежда. Очите му се плъзгаха като горещи пръсти по упорития й профил, по здраво стиснатата челюст и скованото тяло. Ръката му, държаща китката й, едва забележимо помръдна и сърцето й заби по-бързо, когато погледът му слезе по-надолу. Тя трепна вътрешно, когато разбра, че измокрената рокля е прилепнала на гърдите й и очертава бедрата и задника й.
О, та той е най-долният мъж на земята, помисли Джоана и го изгледа вбесено. Каквото и да прави, тя няма да се остави да я измами. Никога няма да приеме някой подлизурко на Райлън Кемп за свой съпруг. И някак — някак! — ще успее да намери начин да избяга от мрачното бъдеще, което й бе приготвил.
Когато излязоха от параклиса, Райлън я държеше с лявата си ръка за китката, а с дясната я бе обгърнал през раменете. Джоана нито искаше да знае, нито искаше да оцени привидната му загриженост да я предпази от бурята, защото съзнаваше, че това е само параван за истинските му намерения. Той искаше само да я опази да не му избяга отново.
Сякаш имаше къде да отиде, кипна тя вътрешно.
Притичаха през гробището, покрай нови гробове с варовикови плочи отгоре и стари надгробия, покрити сега само с жълт повет и диви орлови нокти, и стигнаха до групичка брези. Там имаше още една неподдържана постройка — колибка, направена от големи криви стволове и измазана с кал и хоросан. Над продънения покрив стърчеше комин, малка веранда се подаваше над огромните дъбови стволове в краищата на покрива. Райлън отвори вратата, бутна я да влезе и затвори, оставяйки бурята да вилнее отвън. Двамата останаха неподвижни на отъпкания пръстен под и няколко минути само си поемаха дъх.
Джоана заразглежда малката спретната колиба — само и само да не гледа към него. Бе идвала на острова само веднъж, когато стана на тринадесет години. Тя и другите млади послушници бяха спали тук в колибата или под фургона, с който бяха дошли. Една седмица бяха работили в гробището и в параклиса, разчистваха и подреждаха. Трите монахини, които бяха дошли с тях, бяха спали в колибката, но Джоана дори не бе влязла вътре. Сега виждаше, че колибката е простичка, но въпреки това доста удобна. И дори чиста, сякаш някой е идвал наскоро тук.