Тръпка пробяга по тялото й и тя въздъхна примирено. Какво ще стане с нея сега? Макар че се опитваше да не си спомня за щастливия живот в „Света Тереза“, умът й непрестанно се бунтуваше и неизбежно се връщаше към Райлън Кемп. Дните — и годините, — преди той да дойде в абатството, сега бяха само мъгляво видение, нито добри, нито лоши, просто спокойни и еднообразни. Но в последните два дни чувствата й бяха се люшкали от ярост до ужас, от разочарование до унес. От тъга до… до…
До желание да извърши убийство, добави тя, улавяйки с ъгъла на окото си как той се размърдва в своя ъгъл.
Да, лесно би могла да бъде подтикната към убийство, реши тя, приковала неотклонно поглед към него. Ако успееше да го халоса по главата с някоя цепеница или да му сложи в супата корен от жълт нарцис. Но за свое нещастие не разполагаше с нито една от тези възможности.
Внезапно чувство за вина я бодна при тази наистина грешна мисъл, но Джоана се помъчи да не й обръща внимание и се взря намръщено в буламача от зеле, моркови и лук, който вреше в гърнето. Въпреки че привидно се правеше на безразлична, усещаше движенията му с всяка своя фибра. Когато бе открил малкия килер и бе донесъл продукти за яденето, тя се бе заела да сготви, а той се бе разположил наблизо и я наблюдаваше.
— Готово ли е? — запита я, докато преместваше към огнището три цепеници от купа зад дъсчената вратичка.
— Не — отвърна кратко Джоана, без дори да го погледне. Стисна челюст, не можейки да сдържи гнева си. — Не всичко в кралството подскача от една ваша дума.
Тъкмо се поздравяваше, че го е сложила на място, когато пръстът му се плъзна по гърба й. Тя подскочи стресната, когато подигравателният му глас прошепна до ухото й:
— Всичко — не. Но вие със сигурност.
Джоана се дръпна настрана, опитвайки се да установи някакво безопасно разстояние между себе си и него, а сърцето й заблъска като замаяно. Райлън обаче само се ухили широко на нейното смущение, взе дървения черпак и разбърка супата.
— Трябва й сол — осведоми я той, след като опита бульона. — И други подправки, ако можете да намерите.
— Беладона — процеди Джоана, взирайки се ядно в широкия му блестящ гръб.
Да, беладона или буника, точно това му трябва на такъв негодник като него.
— Беладона? — Той се изсмя високо на едва прикритата й заплаха. — Каква зловеща мисъл от една почти светица, каквато се мъчите да се изкарате. Кажете ми, кръвожадна малка гълъбице. Какво ще ви трябва, за да си признаете, че монашеството не е за вас?
— Дори самата света Тереза би се изкушила да отрови такъв долен червей като вас! — извика тя, изпаднала във върховно отчаяние. — Гневът ми — моите „кръвожадни“ мисли — са напълно естествени, защото не съм светица. Аз съм само жена…
— Точно това твърдях — прекъсна той несвързаната й тирада. — Вие сте само жена и не разбирате кое е най-доброто за вас.
— Кое е най-доброто за вас, искате да кажете! Много добре знам кое е най-доброто за мене. И то не е нито Оксуич, нито оня тъпак, когото ще изберете за мой съпруг!
Остана втренчена в него за един дълъг гневен миг, забравила, че той е почти гол и че самата тя е облечена доста леко. Подигравателната му усмивка изчезна и той я изгледа открито.
— Ще бъдете ли по-снизходителна, ако ви оставя да си изберете съпруг? От тези, които ще ви представя — побърза да добави.
— Не! — извика тя, разгневена от оскърбителното предложение.
Извърна се рязко, не можеше повече да се разправя с този мъж, който си играеше с живота й, без ни най-малко да се съобразява с чувствата й. Закрачи из колибката и теснотата на този затвор само накара гнева й още повече да се разгори. Беше заклещена тук с него и не виждаше изход. Гневът и бушуваше също както вятъра, който виеше и стенеше отвън, но в крайна сметка от него нямаше никаква полза. Този остров щеше да издържи на яростта на бурята, а Райлън Кемп щеше да устои на нейния гняв.
Именно това накара сълзите отново да избият в очите й. Тя положи такива усилия да ги прикрие от погледа му, че не го чу какво й казва.
— Кажете ми, Джоана — повтори той с влудяващо спокоен глас. — Искам да знам защо така се ужасявате от брака.
Тя извърна лице, когато той се приближи към нея.
— Това… това не е ваша работа — измърмори, потискайки едно изхлипване.
— Бих казал, че предвид обстоятелствата е именно моя работа.
Тя рязко се обърна към него и го изгледа.
— И защо? Да не би да искате да кажете, че ще размислите?
Той сведе поглед към напрегнатото й лице, по което се бе изписала надежда.