Настъпи дълго мълчание, преди отново да се чуе гласът му.
— Готова ли е супата?
Не искаше отново да срещне очите му, затова се съсредоточи върху яденето и го разбърка нервно. Но привидното й безразличие, като че ли само го забавляваше, разбра тя и го изгледа изпод завесата на дългите си полуспуснати мигли.
— Може да се яде — измънка накрая, но само защото при тези обстоятелства нямаше смисъл да се преструва, че не го забелязва.
— Тогава сервирайте.
Обидната заповед накара Джоана рязко да извърне глава.
— Ако искате да ядете, сам си сипете.
— Не, не мисля. — Той се отпусна назад на стола и протегна голите си крака, кръстосани в глезените, пред себе си, отпуснал преплетените си пръсти спокойно върху корема. — Струва ми се, Джоана, че нямате каквато и да било подготовка да бъдете съпруга. И тъй като съм се заел да ви намеря подходящ съпруг, на мене се пада да направя така, че и той да ви сметне подходяща.
— Няма да бъда подходяща съпруга на никой мъж, затова можете да си спестите усилието — изсумтя тя.
— О, няма да ме затрудни особено. В края на краищата, нямам какво друго да правя, докато чакаме да мине бурята. Сега да започнем със сервирането на храната. Това е ваше задължение като кастеланка на Оксуич — да храните добре съпруга си и неговите хора и да им сервирате така, както подобава на положението на всеки от тях.
Джоана му метна яростен поглед.
— Могат да си мрат от глад, само това ще получат от мене. Както и вие.
Той изпусна дълга престорена въздишка и я погледна с привидно примирение.
— Стига само да се опитате, може да намерите ролята на съпруга на благородник за доста приятна.
— Глупак сте, ако вярвате на подобно нещо.
— Намирахте целуването за доста приятно.
— Не е вярно! — извика Джоана.
Но въпреки че отричаше гневно, не можеше да пренебрегне трепета, който мрачните му думи предизвикаха у нея.
— Лъжкиня! — подразни я той. — Ясно усетих как тялото ви омекна, притиснато до моето. И как отворихте уста и приехте ласките на езика ми.
Кръвта забуча в главата й и се спусна като горещ поток, за да нахлуе някъде ниско долу в корема. Не беше вярно, искаше да му извика тя. Не беше вярно! Изобщо не беше реагирала така.
Но беше — и само като си спомни това, я изпълниха странни, забранени чувства. За миг въздухът в стаята сякаш засъска, сгъстен от мощните чувства, протичащи между тях. Но преди Джоана да събере разпилените си мисли и да му възрази с убийствена точност и яснота, той вече бе станал и се бе надвесил над нея. Огнището го обливаше с горещи отблясъци и пареше кожата на Джоана. Но шипящата топлина, която тя усещаше най-остро, се бе събрала някъде в най-съкровените й дълбини. Очите му блеснаха, когато се взря в нея, и макар че можеше да отмести поглед, тя се втренчи точно в онази част от тялото му, която бе така неумело прикрита от кърпата. Самата мисъл, че той е почти гол, накара бузите й да пламнат още повече, затова върна очи към лицето му.
— Вече ви запитах защо се противопоставяте на свещеното тайнство на брака — изрече той тихо, без да сваля очи от нейните. — Но вие не ми отговорихте. Защо сега не го сторите?
— Достатъчно е да знаете, че не го желая.
Но думите й не прозвучаха войнствено. Беше ужасно нервирана от мекотата на гласа му. Можеше да се справи с неговата надменност, с подигравките и оскърбленията. Но тази нотка на загриженост в гласа му…
Възцари се дълго мълчание, нарушавано само от безсилното виене на вятъра и съскането на пламъците.
— Това има ли нещо общо с баща ви?
Тя се извърна рязко, отказвайки да отговори. Но той клекна до нея, хвана брадичката й и я накара да се обърне с лице към него, убеден, че ще намери отговора.
— Не всички мъже са като баща ви, Джоана. Не всички се държат лошо със съпругите си.
Наблюдаваше я внимателно, опитвайки се да прецени реакцията й спрямо неговите думи и да намери отговор на въпросите си. Но Джоана бе твърде разстроена от властния му допир и от омайващия звук на ниския му глас, за да вникне в това, което й говореше. Ако не я пуснеше, щеше да се задуши, защото не можеше да диша, когато той я докосваше така!
— Не всички се държат лошо с децата си — продължи той.
Точно в този момент тя се дръпна от него, изтръгвайки брадичката си от властта на пръстите му. Огънят почти опари разпуснатата й коса, но тя бе по-смутена от онзи огън, който се разгаряше във вените й.
Стреснат от внезапната й реакция, Райлън се отпусна назад на пети и лицето му потъмня от гняв.
— Да не се е отнасял зле с вас? — настоя той. — Какво е направил? Биел ли ви е? Или… — и той рязко млъкна и се вгледа в нея.