— Наистина си права. Не помислих. Всяка твоя прислужничка може да бъде натоварена със задачата да надзирава преденето и тъкането. Без съмнение би могла да възложиш на някого да наблюдава кухнята и сервирането, ако съпругът ти има други причини да бъде доволен от тебе.
Ръката му се зарея към корема и разсеяно почеса мястото точно над кърпата, която се бе смъкнала на хълбоците му.
— Именно отговорностите ти към твоя съпруг — неговите удобства и удоволствия — са най-важни. — Като видя смаяното й изражение, той широко се ухили. — Тъй като времето ни тук ще бъде ограничено, най-добре е да се заемем с тях още сега.
Сърцето на Джоана подскочи, когато той я изгледа весело. Сега вече нямаше да й се размине, помисли тя. Той нямаше да прояви никаква милост и ако му се противопостави, най-вероятно ще я накара да му се подчини със силата на целувките си.
При мисълта, че може пак да я целуне, от дълбините на корема й се надигна една нежелана гореща вълна. Тя отстъпи крачка назад и плътно обви ръце около гърдите си, отчаяно търсейки решение за своята дилема. Но ясно разбираше, че решение няма.
— Може би трябва да проследим какво обикновено се прави всеки ден — изрече той почти замислено.
Но Джоана знаеше, че това в никакъв случай не са мисли, произнесени на глас. Бе решил да я унизи по някакъв нов начин. Загледа го, застанала нащрек, докато той опипваше сушащите се панталони и ризата, увиснала на импровизирания простор.
— Наистина — продължи той. Обърна се към нея с широка усмивка на мъжественото си лице. — Съпругата трябва всеки ден да помага на съпруга си да се облече. Да започнем с това.
— Не! — Думата излетя, преди Джоана да го осъзнае.
Невярващо взрените й в него очи се разшириха неимоверно.
Не може да е толкова отвратителен!
— Само си представи, че аз съм твоят съпруг, Джоана, и няма да ти бъде трудно. Обещавам ти, той няма да бъде нито стар, нито грозен. Имаш думата ми.
— Не — повтори тя, без да откъсва очи от него.
— Да — възрази той. — Започни с панталоните, после пояса и навоите. Ризата и туниката идват след тях. Накрая са ботушите и оръжията.
— Вие… вие можете сам да се облечете.
— Разбира се, че мога, но това няма значение. Не аз ще обличам съпруга ти. Ти ще го обличаш. Сега ела тук.
Джоана беше така стресната от настоятелната му команда, че запелтечи, изпаднала в паника:
— Дре… дре… дрехите. Не са сухи.
Той й се усмихна широко — снежнобяла усмивка сред тъмното лице — и стомахът й се сви в безпогрешно женско усещане. В този миг — при тази уверена усмивка — тя осъзна положението си с цялата му сериозност. Топлината в корема, бясното туптене на сърцето, овлажнелите длани и пресъхналата уста — всичко това би могло да показва, че я е страх. Би могло, но не беше така. Тя изпитваше страст към този мъж. Това беше толкова просто и ужасно. Тя го желаеше. И се страхуваше не от него, а от себе си и от възмутителната си загуба на самообладание.
Това болезнено откритие реши избора на Джоана. По-добре да се подчини на жестоката му заповед, отколкото да му позволи да я накара насила. Ако не му се съпротивляваше, щеше да свърши задачата възможно най-бързо. Ако се възпротивеше, той щеше да я целува, докато не му се подчини, а тя знаеше, че трябва на всяка цена да избегне тази целувка.
— Може ли първо аз да се облека? — запита тя с покорен глас.
Той присви очи. После посегна да опипа плътната й рокля.
— Дрехите ти още са доста влажни.
Джоана замръзна. Нейната рокля била влажна, а неговите дрехи? Но когато сграбчи сърдито лекия му панталон и също толкова лекия пояс, разбра, че нейната вълнена рокля ще има още много да съхне. Поне ризата й беше суха и вече не прилепваше към гърдите и бедрата й. Но нямаше да се чувства удобно, преди отново да облече роклята си.
— Както желаете — изсумтя тя.
Протегна дрехите напред със сковани ръце, застанала в обидена поза.
— Както желаете — изимитира я той. — О, с тези думи всеки съпруг ще бъде доволен. — Седна на табуретката и я повика с пръст. — Приближи се, Джоана. Ще започнем с панталоните.
Ако беше само наблюдателка, а не и участничка в тази драма, Джоана би се изсмяла на висок глас при тази сцена. Тя изразяваше недоволството си със смръщеното чело, скованите движения и нерешителното, почти с охлювска скорост придвижване към него. Като я видя, че капитулира, на лицето му се изписа изненада и същевременно триумф. И за да стане положението още по-лошо, всеки от двамата бе толкова напрегнат от физическото присъствие на другия, че въздухът между тях всеки миг можеше да запращи.