Дръпна я изведнъж към себе си така, че коремът й се притисна към гърба му, а гърдите й се долепиха до раменете му. Кръстоса ръцете й пред гърдите си и я накара да разпери длани върху ребрата му.
— Знам, че възпламенява моето желание — добави той така тихо, че тя едва го чу. После изви глава назад, за да я положи на рамото й, и леко близна шията й. — Можеш да ме обличаш както си искаш. Или да ме събличаш — прошепна, хапейки леко ухото й.
„О, помощ!“, простена мислено Джоана, когато желанието като гореща вълна избликна някъде дълбоко в нея.
— Ето така — продължи той и преди тя да реагира, прокара дланите й надолу по твърдите мускули на гърдите и стомаха си.
Джоана не можеше да помръдне, замаяна от страх, желание и любопитство. Силната му загрубяла ръка бе обхванала нейната и пръстите им се преплетоха. Той я принуди да прокара дланта си нагоре и надолу по твърдите мускули на корема му и нагоре по гърдите. Тя галеше топлата кожа, меките къдрави косъмчета, неравната повърхност на белега, очертанията на загорелия му торс и в действителност не чувстваше да го прави по принуда. Нещо разцъфтяваше дълбоко в нея и тя изпусна мека въздишка.
При този звук Райлън я стисна по-силно и ръцете му дръпнаха нейните, за да ги долепят до плоските му гърди. После внезапно, сякаш го бяха залели с ледена вода, отпусна ръцете й и рязко се изтръгна от смаяната й прегръдка. Стана, рязко пъхна ръце в ръкавите на ризата и я навлече. Чак тогава се обърна към нея.
Джоана още стоеше зад табуретката и не се решаваше да стане, струваше й се, че няма да може. Краката й трепереха, усещаше костите си почти разтопени. Не искаше да мисли какво щеше за малко да стори — не искаше да мисли за забранения трепет, който той бе събудил у нея. Но и не можеше просто да го забрави, нито да се направи, че се е разгневила, защото не беше така. Слава Богу, че той се бе дръпнал, защото тя се страхуваше, че не би могла. Чувстваше, че още я разяжда непреодолима жажда за неговите ласки.
Не, не за него, каза си Джоана. Това беше просто защото той е мъж, а тя нямаше опит с мъжете. Ако не беше Райлън, можеше да е някой друг. Но тази мисъл, която трябваше да я успокои, само я накара да се почувства по-зле. На Уина ли бе заприличала? На лекомислена жена, която въздиша по всеки мъж, който й се мерне пред очите?
От тази мисъл й прилоша и тя затвори очи. Боже Господи, какво бе направил този мъж с нея?
Осъзнавайки това, тя разбра, че става още по-наложително да се върне в абатството. Щом положеше обета — щом се озовеше в безопасност сред онези стени, защитена от нахлуването на всякакви мъже, — всичко щеше да бъде наред. Щеше да се моли Бог да й прости и щеше да посвети живота си на добри дела. Които да й помогнат да изличи този непростим грях.
Потънала в самосъжалението си, Джоана го чу как се движи из стаята и когато вдигна очи, той затягаше пояса си със забележителна бързина. Лицето му бе потънало в сянка. Навън дъждът още чукаше по дебелите пожълтели стъкла и вълните се стоварваха с рев върху пясъка. Но вътре беше тихо като в гроб. Тя го загледа как увива навоите на прасците си с резки движения, после грабва колана и го закопчава на кръста си.
Държи се така, сякаш беше ядосан, помисли тя. От какво ли?
Когато я погледна със събрани вежди и стиснати устни, тя разбра, че темпераментът му е наистина много избухлив.
— Ти — започна той с пресипнал от емоции глас, — ти никога няма да станеш монахиня. — Плъзна по нея яростен поглед, който я накара да отстъпи смутена назад. — Не, тъкмо напротив.
Горчивите му думи така вярно отразяваха собствените й страхове, че на Джоана й се доплака. Но разпалено възрази:
— Ще стана добра монахиня. Само дето вие… вие…
— Дето аз какво? Ще ти кажа. Само дето аз те измъкнах от калъпа, в който така усилено се мъчиш да се вместиш. Само дето аз те накарах да свалиш щита си. И сега изпитваш ужас от усещанията, които се отприщиха у тебе.
Тя се отърси от силата на думите му… и от силата на вперения му поглед. Въпреки разстоянието помежду им се чувстваше омагьосана. От погледа му. От гласа му. Ароматът му я обгръщаше отвсякъде и постепенно оставаше единственото нещо в света.
— Искате да призная, че съм ужасена? — отвърна тя с глас, изпълнен с мъка. — Много добре тогава, ужасена съм. Искате да призная, че… че ме накарахте да почувствам… неща, които никога преди не съм чувствала? — Тя си пое дъх на пресекулки, но без да изпуска погледа му. — Да, всичко е вярно. Но въпреки това грешите. Аз ще стана добра монахиня. Съгреших, но…
— Съгрешила? Господи, проклет да съм, жено. Това не беше грях. Грях ще е, ако се върнеш в онова забравено от Бога абатство!