— О, как можете така да богохулствате! Бог никога не забравя своите чада, дори когато съгрешат, стига да се покаят. А аз се покайвам! Вие също би трябвало…
Млъкна при тази смешна мисъл. Той не й изглеждаше склонен да се покае за никоя от грозните си постъпки. И тя стисна зъби.
— Виждам, че от това няма никаква полза.
— Не, няма. Но един ден ще признаеш, че си сбъркала.
Тя стисна юмруци.
— Глупак сте, ако мислите така!
Но съжали за гнева, осъзнавайки, че това оръжие е безсилно срещу него. Може би трябваше да възприеме по-разумен подход.
Тъй като той вече беше напълно облечен, само с изключение на туниката, Джоана полека се придвижи към забравеното си одеяло. Огънят зад нея осветяваше всяка извивка на тялото й под тънката риза, но тя не го знаеше. Знаеше само, че погледът на Райлън е потъмнял, и трепна, сякаш наистина я докосваше с очи.
Когато стигна одеялото си, го наметна и пак се обърна към него, по-уверена под обвиващата раменете й тежка материя. Лицето му бе станало още по-мрачно отпреди и на него се бе изписало същото онова болезнено изражение. Въпреки това не би трябвало да се грижи за неговите проблеми, напомни си тя. Собствените й грижи й бяха достатъчни, не я интересуваха неговите затруднения с краля.
Но навярно все пак би трябвало да я заинтересуват.
Сърцето на Джоана подскочи във внезапна надежда. Ако можеше да му измисли начин да запази контрола над Оксуич, без да я принуждава да се омъжва, тогава сигурно щеше да я остави на мира. Той искаше да опази Оксуич от краля, а тя беше само средство за постигане на тази цел. Но ако целта му можеше да бъде постигната по друг начин, тя щеше да се върне в „Света Тереза“.
Хвана се за тази надежда и решително потисна лекото разочарование, което усети при мисълта, че ще изживее остатъка от дните си в абатството. Да признае подобни чувства би означавало да признае, че той може да е прав в преценката си за нея. Не, тя искаше само да се върне към спокойния си живот в „Света Тереза“.
Винаги бе искала само това и нищо, което той би могъл да каже или да направи, нямаше да промени това положение.
Но трябваше да действа разумно, разбра тя, когато се огледа из колибата. Ако оставеше твърде голямо разстояние помежду им, щеше да изглежда, че се е уплашила. Но и прекалената близост не беше за препоръчване. Не, изобщо не беше. Накрая си пое дъх, за да се успокои, тръгна към него и седна възможно най-небрежно до квадратната маса. Съзнаваше, че очите му я следят, но когато погледна към него, той пак се взираше в огъня.
— Добре ли обмислихте този ваш план, преди да решите да ме отвлечете? — започна тя без никакво предисловие.
Той вдигна глава и я изгледа.
— Планът не беше толкова сложен, че да изисква безконечни разсъждения.
Джоана стисна зъби, раздразнена от тази безцеремонна намеса в живота й, но сподави ядното възклицание, което пареше устните й. Нямаше намерение точно сега да спори с него.
— Като толкова сте бързали да не оставите Оксуич в ръцете на краля, не сте ли се замисляли, че можете да постигнете целта си и по друг начин?
Той се взря за миг в нея, после се приближи към масата и седна на стола отсреща. Скръсти ръце на корема и се облегна назад.
— Не, не съм обмислял друга идея. Да те омъжа за някой от моите барони беше най-очевидното решение. И все още е.
Джоана също се облегна назад, но не за да се отпусне и да се настани удобно. Напротив. По-скоро имаше нужда да увеличи разстоянието помежду им, защото точно сега той беше прекалено близо, за да бъде спокойна. Дланите й вече влажнееха и тя нервно облиза пресъхналите си устни.
— Не… — Замълча, но очите му останаха впити в нейните.
— Не? Не какво? — и тя го изгледа объркана.
— Не… — Той си пое дъх на пресекулки и впи очи в гредите на тавана. — Не се опитвай да ме разубеждаваш. Друг начин няма.
— Но аз съвсем доброволно ще ви предам Оксуич.
— Не можеш.
— Щом е мой и върви заедно с ръката ми, защо просто да не мога да се откажа от него?
— Той е твой, невинно създание, само по волята на краля. Минава от поколение на поколение, от баща на син… или дъщеря, в редките случаи, когато не е останал син. Но ти владееш вашето имение и го управляваш за Англия. За твоя крал.
— Тогава крал Джон би могъл спокойно да освободи от владение и мене, и съпруга, който вие ми налагате. — Тя му се усмихна хитро, изричайки това умно заключение.
Прибързаният й извод го накара да вдигне вежда.
— На теория може би. Но на практика рядко се случва. Щом се омъжиш и заедно със съпруга си се установиш в замъка Оксуич, ще бъде почти невъзможно крал Джон да развали стореното. Никой лорд, независимо дали е настроен приятелски или не към моята кауза, няма да пожелае да подкрепи краля, ако той реши да отнеме владенията на друг лорд — освен в случай на държавна измяна. Защото подобно действие от страна на краля прави положението и на всички останали лордове доста несигурно. А Джон, каквато е мека сабя, никога няма да се реши да предизвика мене или твоя съпруг. Йоркшир стои твърдо срещу нашия безмозъчен крал. Ето по тази причина Оксуич е толкова важен. Така че виждаш. — И той й отправи весела, дяволита усмивка. — Твоят замък е ключът към Йоркшир, а ти си ключът към замъка.