Никога нямаше да я напусне.
Лъч разпиляна слънчева светлина пропълзя по лицето на Джоана. Клепачите й трепнаха в протест. Тя извърна лице и сънено потърси топлината, която я бе люляла през нощта. Когато не я намери, се сви на кълбо и придърпа грубата завивка над главата си, смътно разочарована, но нежелаеща да се събуди напълно, за да разбере причината.
Огънят пращеше и съскаше в огнището, но иначе не се чуваше друг звук. Никакъв вятър. Никакъв дъжд. Нито дори шумът на прибоя.
Значи бурята най-накрая беше утихнала, мярна се в изтощената й мисъл. И изведнъж отвори очи, защото действителността се върна. Бурята… Островът… Спомените нахлуха в главата й и тя в миг си припомни всички подробности. После една цепеница се стовари в огъня и тя почти подскочи.
— Не беше сън — дочу един нисък глас.
Сърцето на Джоана тревожно заби от горчивата му интонация. Събра цялата си смелост, за да посмъкне бодливото одеяло и да хвърли плах поглед към него. Очите му бяха впити в нея, за миг двамата не пророниха и дума. После той се обърна и хвърли още едно дърво в огнището.
— Не беше сън. А по-добре щеше да е да беше сън.
Джоана лежеше неподвижна като камък на тясното легло, но чувствата бушуваха хаотично в нея. Той беше облечен, забеляза тя, взирайки се в гърба му. Панталоните, поясът, ризата и туниката си бяха на място, докато тя лежеше съвсем гола под самотното одеяло. Явно не му е трудно да се облече сам, хрумна й сърдитата мисъл. Но гневът далеч не беше най-силното чувство в душата на Джоана. Тя бе смазана от това, което бе станало между тях през нощта. Бе ужасена от собственото си леконравно поведение и от неговата порочност. Но най-вече беше наранена от суровите му думи.
Преглътна неканените сълзи, когато ги чу за втори път. По-добре беше да е било сън. Изминалата нощ за нея беше чудо, рай, слязъл на земята. Но той искаше това да не се бе случвало.
Когато гневът нахлу в нея, за да я спаси, тя потисна едно изхлипване. Той наистина имаше основание да желае това да е било сън, защото, както изглежда, нейният план се бе осъществил далеч по-успешно, отколкото го бе предвиждала. Сега вече не беше девствена. И егоистичният му заговор беше рухнал.
Въпреки това обаче гневът й не можеше да прогони гризящото я съмнение. Ако единствено отчаяното й положение я беше подтикнало да легне с него, защо не бе напуснала леглото му, след като бе постигнала целта си? Защо отново бе легнала с него? Защо бе оставила ръката му да води нейната така…
Тя метна одеялото над главата си със сподавен вик. Господи, Божичко! Сега наистина беше изгубена! Защото от спомена по тялото й пробягна порочен трепет и сърцето й лудо се разтуптя.
„О, прости ми, опита се да се моли тя. Покайвам се. Приемам вината си и моля…“
Макар че отчаянието й беше дълбоко, тя не можа да продължи молитвата. Колкото и да се опитваше, Джоана не можеше честно да умолява за прошка. Не и когато тялото й още трепереше от спомена за изпитаното желание.
— Богородице, помогни ми — не преставаше да шепне тя. — Богородице, скъпа, моля те, помогни ми.
Стъпките на Райлън отекнаха по пода. Острото изскърцване на разместени мебели бе последвано от затръшване на врата. Настъпи тишина и Джоана едва се осмели да надникне над одеялото.
Нямаше го. Огънят гореше силно, дрехите й още висяха на импровизирания простор, но него го нямаше. За миг отново я овладя непривичното чувство на разочарование, но тя решително го потисна. Трябваше да благодари на късмета си за тази възможност да облече голото си тяло. Изобщо нямаше значение дали той съжалява за това, което се бе случило помежду им. Наистина, би трябвало да е доволна от гневната му реакция, защото тя само потвърждаваше онова, което й беше известно. Този единствен акт бе погубил стойността й като съпруга и той беше много ядосан от това.
Джоана стана от леглото, притиснала одеялото към гърдите си. Когато стъпи на краката си, те се разтрепериха. Мускулите на бедрата й — и навсякъде другаде — туптяха от извънмерното усилие, но тя си наложи да не забелязва това. Потърси ризата си, но когато я намери на леглото и я грабна, очите й откриха нещо, което трудно можеше да пренебрегне. На чаршафа бе останал белегът на нейния грях — алено петно от девствената й кръв.
Тя си пое остро дъх и се отвърна от гледката. Нямаше никакво значение. Но докато навличаше ризата си с вцепенени, хаотични движения, дълбоко в сърцето си знаеше, че това означава много. Бе отдала невинността си на този мъж. Бе станала жена в неговите ръце и завинаги се бе променила. Независимо от намесата му в нейния план, тя бе завинаги променена.