Въздъхна жално, не можейки повече да се прави, че тържествува, когато изобщо не беше така. Разяждана от изтощение, свали сивата си рокля от въжето и бавно я облече. Нямаше нито обувки, нито долни гащи, нито дори покривало, за да прибере непокорните си къдри. Още по-несигурна отпреди, тя отиде към вратата и я отвори, за да пусне вътре светлината на утрото.
Вън всичко беше мокро и обрулено. Листа и счупени брезови клони се въргаляха пред колибата. Малко по-нататък висок бряст стърчеше пречупен, полегнал накриво в прегръдката на як разклонен дъб. Островът беше жестоко пострадал от стихията, но сега, когато небето се бе прояснило и слънцето проникваше през гъстите облаци, последни остатъци от бурята, Джоана разбра, че той ще се възстанови. Вятърът бе утихнал, морето щеше да се отдръпне. Скоро нямаше да има никакъв признак, че тук е вилняла буря.
Вчерашната буря завинаги бе променила единствено нея.
Докато премисляше този неоспорим факт, Джоана забеляза някакво движение в навеса. Райлън излезе, водейки успокоения си кон, и отпусна юздата, за да може животното да пасе. Джоана ги наблюдаваше, застанала в сянка на вратата на колибата, все още не можеше да се реши да се изправи срещу него. Така, от разстояние, й беше по-лесно да го прецени обективно.
Той беше забележителен мъж в много отношения. Висок, добре сложен, нямаше нито един паднал зъб. Мъжественият му ореол би привлякъл всяка жена. Но беше също безскрупулен и непоколебим, когато преследваше целите си, а ако гневът му подсказваше нещо, без съмнение беше и жесток. Но по свой неповторим начин й бе демонстрирал повече нежност, отколкото някога бе получавала преди.
Тази почти непристойна мисъл я накара да се намръщи, накара я да си припомни неговия егоизъм и себелюбието му. А мъчителните му закачки, а начинът, по който й се бе натрапил…
Тук Джоана се пречупи. Макар че беше й се натрапил отначало — онази целувка в гората, а по-късно и в колибата, — въпреки всичко тя го бе подтикнала да продължи. Тя го бе подразнила и го бе насърчила, когато той искаше да спре.
Трепна силно и изведнъж се обърна, за да не го гледа. Но и вътрешността на колибата не я успокои, защото разхвърляното легло като че ли я обвиняваше, припомняйки й собствената й порочност. Тя изпусна тихо, отчаяно възклицание и побягна от колибата и от мъжа. Нямаше начин да избяга от чувствата, които я преследваха, но все едно, продължи да бяга.
Спря я морето. Бе тичала между гъсто израсналите брези, през хлъзгавите треви, чак до пясъчния бряг. Сега стоеше там, леките вълни плискаха глезените й, а тя се взираше на изток, към изгрева на слънцето. Морето беше спокойно — почти неподвижно, а само преди часове бе представлявало разярена стихия. Сега лежеше мирно в лавандулови и златисти вълнички, подлагайки дълбоката си зеленина като възглавница под ярките слънчеви цветове. Небето бе залято от неземни цветове — виолетово и коралово, със светлосини ивици между тях. Ветрецът леко обвяваше лицето й, морските птици кръжаха над главата й с остри и същевременно тъжни крясъци.
Тя отметна косата си назад и вдигна лице към свежия утринен ветрец. Някъде далече зад безкрайното Северно море бяха датчаните и викингите — всички северни завоеватели, за които бе чувала да се разказва. Но тези кръвожадни грабители не я плашеха и наполовина колкото мъжа, който скоро щеше да я потърси.
Вятърът уви полата около краката й и развя косата около лицето й. Джоана въздъхна примирено и се обърна отново към острова. Но замря на място, съзирайки Райлън. Той стоеше точно от другата страна на тесния пясъчен бряг и я гледаше мълчаливо, пъхнал ръце в кожения си колан.
Очите им се срещнаха и останаха така за един дълъг, непоносим миг. Едва когато Джоана се извърна от пронизителния му поглед, той проговори:
— Отливът започва. Скоро ще трябва да минем на брега.
Настъпи мълчание, после Джоана пак вдигна очи към него.
— И после какво? Ще ме върнеш ли в „Света Тереза“, след като планът ти се провали?
Негов ред беше да отвърне глава.
— Отиваме в Блекстън, както беше решено. Нищо не се е променило.
— Нищо не се е променило ли? — Джоана го погледна невярващо. — Как можеш да кажеш, че нищо не се е променило?
В яростта си тя тръгна към брега, възнамерявайки да мине покрай него и да дочака отлива край водата. Но той предусети движението й и я спря с една ръка.
— Много неща се промениха, Джоана. Признавам го. Но въпреки това ще продължим пътя си към моя замък.