— Значи така и ще стане — почти измърка кралицата. — Но поне имаме и други възможности.
— Кемп ще се опълчи срещу мене, ако поискам от абатството да ми предаде земите.
Изабел въздъхна и го погали окуражително по ръката, макар епископът да би се заклел, че в момента я измъчва огромно нетърпение.
— Вместо да приказваме безкрайно за тези неща, просто пратете някого да я доведе. — И добави: — Веднага.
Кралят кимна.
— Добре. Така да бъде. Разпоредете се — изкомандва рязко на мъжа, който не се отделяше от него, очаквайки заповедите му.
Но когато прислужникът се отдалечи, Джон отново се заразхожда напред-назад.
— Колко време ще отнеме? — запита той с неизменния си нерешителен тон.
— Ако времето се задържи така, не повече от седмица — отговори Изабел. — Хайде, Джон — добави тя, — от тези разходки няма полза.
Кралят се завъртя и разяреното изражение на лицето му накара епископа да се свие от страх. Но по спокойните черти на Изабел не пробягна дори вълничка. Както винаги, епископът се възхити на самоувереността й.
— Кемп ще тръгне да я търси — изрече ядосано Джон. — Той е такава противна змия, ще я отвлече от абатството и ще я омъжи за някого против волята ми. Не може да му се вярва!
Изабел отпрати епископа с махване на ръка и той зарадван се отдалечи от кралската двойка. За него кралицата беше голям съюзник. Но кралят бе твърде непредсказуем и това не преставаше да го тревожи. Бог да пази Райлън Кемп, ако му се възпротиви по този въпрос.
Колкото до дъщерята на Престън, шишкавият епископ изобщо не помисли за нея. Тя щеше да постъпи така, както повелява дългът. Ако не дългът към Бога, то дългът към нейния крал.
2
Джоана коленичи на студения гранит. Позата й бе плаха, главата — скромно сведена, ръцете сключени, а пръстите — стиснати почти до болка. Външно изглеждаше погълната от гореща молитва да се покаже достойна да влезе в ордена на гилбертинките. Дори абатисата кимна одобрително, виждайки непокорната Джоана потънала в молитви.
В душата на Джоана обаче се водеше борба. Тя отчаяно търсеше спокойствие, вътрешен мир, който да я подкрепя в миговете на съмнение. Но не намираше утеха в молитвата. Душата й се съпротивляваше, сякаш дяволът се бе загнездил в гърдите й. Научените наизуст молитви се объркваха в главата й, а когато искаше да се изкаже със свои думи, те не идваха.
„Не си ти тази, която ще съди по-горните от тебе“, самобичуваше се тя безмълвно. „Нито дори равните на тебе.“
Как искаше да се размърда… Левият й крак се бе схванал, но Джоана упорито не променяше позата си. „Коя си ти, та да мислиш, че грехът ти е по-малък от нейния“, укоряваше се тя. „Ти, която си толкова горделива?“ Но тя несъмнено бе видяла как една от послушничките се среща с мъж близо до езерцето в гората и веднага я бе осъдила.
Джоана събираше ядивни корени в мочурището оттатък езерото, когато видя Уина и птицеловеца… и не можа да откъсне очи от тях. Как телата им се притискаха едно до друго, как устните им се търсеха и се сливаха. Колко интимно се докосваха и как после потънаха във високата папрат, където вече не можеше да ги вижда.
И не бе пожелала да види нищо повече. Бе наистина отвратена и ужасена, затова веднага избяга оттам. Но докато тичаше към абатството, отново и отново си припомняше видяното. Тази Уина, тази безсрамница! Но Джоана знаеше, че не на нея се пада да съди другите. Само небесният Отец имаше това право. Чрез абатисата. Той щеше да наложи наказанието на Уина, а Джоана трябваше да се грижи повече за собственото си наказание заради своята гордост, че е дръзнала да съди другите, когато не е призвана за това.
Грехът й обаче не се ограничаваше само в гордостта и точно това най-много измъчваше мозъка й. Когато бе видяла Уина с този мъж, тя бе изпитала неизразим гняв. Беше се опитала да си втълпи, че гневът й е оправдан, че Уина би могла да подведе и други гилбертинки и послушнички да се сношават с мъже. Но същевременно Джоана бе почувствала и извратеното желание да узнае нещо повече. Какво са правили двамата в дълбокото легло от папрати? Защо Уина бе отишла при този мъж с такава готовност?
И докато Джоана се бореше с противоречивите си чувства, в главата й нахлу един отдавнашен спомен — майка й плаче, а баща й се нахвърля върху нея с яростни обвинения и суров глас. Това възроди справедливия й гняв. Мъжете нараняваха жените. Уина може би още не го знаеше, но в края на краищата щеше да го разбере. Може би Господ щеше да я накаже именно по този начин заради греха й.
Тогава Джоана пламенно се прекръсти, молейки се за опрощение, задето бе наложила собствената си човешка нужда от справедливост върху неща, които бяха само между Уина и нейния Господ Бог.