— С каква цел? — извика тя, опитвайки се безуспешно да се освободи от смущаващата му близост.
— За да реша какво да правя с тебе! — изфуча той във внезапен пристъп на гняв. Сграбчи другата й ръка и силно я разтърси. — Не изпитвай търпението ми днес, жено. Не ме дразни и не ми досаждай с безкрайните си възражения. Отиваме в Блекстън и няма какво повече да говорим!
Пусна я и се отдалечи, изпаднал в ярост. Джоана бе твърде разстроена, за да отговори или изобщо да реагира. Не знаеше какво да мисли. Обгърна раменете си с ръце и пръстите й намериха местата, които той така силно бе стиснал. Макар че искаше отново да го намрази заради това, че така явно пренебрегваше желанията й, в този момент изпитваше само една невероятна самота.
12
Слънцето печеше право в непокритата глава на Джоана. На подветрената страна на острова нямаше никакъв вятър и лятната горещина скоро накара кожата й да овлажнее. Но тя остана да седи на мястото си, на един камък, стърчащ насред пясъка, не желаейки да се скрие под сянка, и продължи да гледа разсеяно към брега оттатък пролива.
Знаеше, че може да преплува това разстояние, тъй като морето беше изключително спокойно. Но нямаше никакъв смисъл, защото нейният проклет пазач не сваляше очи от нея. Конят му беше оседлан и макар че диво въртеше очи, понеже водата кротко плискаше в краката му, Джоана не се съмняваше, че господарят му ще го накара да прекоси пролива, ако стане нужда. Райлън Кемп особено го биваше да насилва другите да правят това, което той иска.
Чу как конят тропна с крак и плесна с дългата си опашка. После се разнесе гласът на Райлън, нисък и успокояващ, и й се стори, че нервните й окончания забръмчаха в отговор. Стисна устни, когато споменът за миговете споделена страст сякаш заплашваше да я залее. „Не бъди глупачка!“, укори се тя мислено. Конят, който той сега успокояваше, означаваше за него много повече от нея. За него тя беше само средство да постигне една цел и не биваше да го забравя. Беше ли гладен — ядеше. Беше ли жаден — пиеше. Беше ли уморен — спеше. А когато му се приискаше жена, си намираше.
Но това не беше съвсем вярно и вродената почтеност на Джоана не можеше да й позволи да търси утеха в подобен гняв. Съзнателно го беше подвела, надявайки се — знаейки — докъде ще стигне всичко. Тя започна да рови неспокойно дребнозърнестия пясък с босите си крака и взе да се върти неспокойно на неудобния камък. Той щеше да спре, ако не го беше насърчила. Сама бе избрала падението. Не можеше да го обвинява за това.
Но можеше да го обвинява за всичко друго, реши тя упорито, докато наблюдаваше движенията му с крайчеца на окото си. Когато Райлън се приближи към нея, оставяйки коня си вързан за едно паднало дърво, тя напук остана загледана в морето.
— Скоро ще трябва да се връщаме обратно — започна той с равен тон. Когато Джоана не отговори, той помръдна крак и се чу лекият стържещ звук на пясъка. — Можеш да яздиш пред мене, както преди.
— Предпочитам да вървя — изфуча тя със стиснати зъби.
— В момента — без съмнение. Но Блекстън е на около десет левги оттук и аз бих побързал…
— А аз пък не бих бързала — прекъсна го тя, обръщайки към него една ледено — учтива физиономия. — Наистина, не очаквам да се съобразяваш с желанията ми. Досега не си го правил.
Лицето му беше като от камък.
— С твоите желания — не. Но винаги съм държал сметка преди всичко за благополучието ти.
— Наистина. И каква полза има моето благополучие от всичко, което се случи? Бях насила откъсната от живота, на който съм свикнала, за да бъда хвърлена в отблъскващ съюз с някакъв мъж, когото не познавам… нито пък искам да познавам… — Гласът й трепна от внезапно вълнение. — А сега съм съсипана — довърши тя шепнешком.
Джоана отново се вгледа в морето, преглъщайки неканените сълзи. Чу как Райлън пристъпва от крак на крак до нея.
— Не всичко е загубено — проговори накрая той с дрезгав глас. — Само ако ти…
Джоана се изправи, не желаейки повече да слуша егоистичните му разсъждения.
— Всичко е загубено, но ти си твърде предубеден, за да си го признаеш. Аз вече не съм девственица, каквато мъжете търсят за съпруга. — Тя вдигна брадичка и си пое дълбоко дъх, но още не можеше да го погледне в очите. — Отливът стигна най-ниската точка. Ще тръгваме ли, за да изиграеш докрай играта си?
Последвалото мълчание едва не пречупи решимостта й да се държи високомерно и на дистанция. Трепереше така силно, че помисли, че може да припадне, когато го чу да изругава под нос.
— Кълна се, бих искал…