— Ехей — подвикна един от мъжете със самодоволна усмивка. — Носите цветовете на Блекстън. Кажете си имената.
Сърцето на Джоана заби ускорено от страх. Тези мъже явно бяха по-силните и въпреки че разпознаха цветовете на Райлън, сякаш не се уплашиха от това. Новата ситуация като че ли не безпокоеше особено и самия Райлън. Джоана почувства напрежение в ръката му, но гласът му беше хладен и нисък.
— Носите цветовете на Джон Безземни. Бихте ли си казали и вие имената?
Ездачите погледнаха към водача си, очаквайки как ще реагира той на този дързък отговор. Но макар че присви очи, той сдържа гнева си.
— Да ме вземат дяволите, ако това не е самият лорд Блекстън. Безразсъден, както винаги, с бързия си език. — Той се облегна назад на седлото и го изгледа хитро. — Какво правите толкова далече от дома си, без стражи, сам с това момиче? — И намигна многозначително. — Сигурно не искате да я поделяте с хората си, а? Но ще я споделите с нас, гарантирам ви.
Накани се да слезе от седлото, но заплашителният връх на сабята на Райлън го спря.
— Само да я докоснете, ще си загубите ръката.
Настъпи зловещо мълчание. На Джоана изведнъж й призля, когато осъзна намерението на мъжа. Стисна ръката на Райлън, сякаш тя беше единственото й спасение, макар да разбираше колко малко надежда има за спасение. Райлън обаче не се примиряваше със ситуацията.
— Трябва ме убиете, за да стигнете до нея, и макар да мислите, че никой няма да узнае, истината ще се разбере. Вашият крал едва ли ще ви благодари, когато гневът на неговите барони се стовари върху му заради убийството на човек от техните редици. Те ще го накарат да наложи сурово наказание, за да уталожи яростта им. — Отправи слаба, ледена усмивка към умълчалите се войници. — Предлагам всички вие да помислите кой от вас ще поеме вината, преди да вдигнете оръжие срещу един лорд на кралството.
Няколко от мъжете нервно се размърдаха на седлата и това потвърди колко са верни думите му, а в сърцето на Джоана трепна пламъче надежда. Водачът на групата обаче нямаше намерение толкова лесно да се предаде.
— Крал Джон може да не прости убийството на един от своите лордове, но сигурно няма да се разтревожи, ако малко си поиграем с някое хубаво момиче като това тук.
— Само опитайте и се заклевам, че това ще е последното, което ще направите в живота си — заяви Райлън с леден глас.
— Проклятие, та тя не прилича на благородничка — изсъска ядосано капитанът. Изгледа Джоана по-внимателно, вгледа се в простата монашеска дреха. Присви очи. — Коя си ти, момиче? Кажи ми името си.
Джоана погледна смутено първо към капитана, после към Райлън. Усети го, че е нервен, но разбра, че истинската й самоличност е единствената нейна защита в момента. Ако успееше да ги убеди, че е благородничка, нямаше да се осмелят да я докоснат.
— Аз съм Джоана. Лейди Джоана Престън.
При тези думи капитанът се изсмя на глас.
— Лейди Джоана Оксуич? В името Божие, какъв неочакван късмет! — Веднага слезе от седлото и церемониално й се поклони. Тя го изгледа смаяно. — Крал Джон ви изпраща своя поздрав и ви кани да се присъедините към нашия двор. Бяхме се запътили към „Света Тереза“, за да ви вземем, и ето че сега ви намираме тук.
Мигновеното й облекчение се смени със студен гняв.
— А искахте да ме изнасилите — изгледа го тя яростно, вече доста успокоена от неочакваната развръзка.
— Аз… ъ-ъ… ако знаехме коя сте… — заекна той неловко.
Сърцето на Джоана биеше от страх, но знаеше, че няма да се осмелят да я докоснат. Самият крал бе пратил да му я доведат.
Това обаче също не я успокояваше кой знае колко. Вдигна очи към напрегнатото лице на Райлън, после отново погледна към капитана. Имаше ли изобщо избор? Да продължи с Райлън или да тръгне с хората на краля, когато и в двата случая я очакваше нежелано бъдеще. Но така ли беше? Райлън смяташе да я омъжи за някакъв непознат, но тя разбра, че не може да разчита и на краля. Имаше само думата на Райлън, че крал Джон планира за нея това, което и той, но Райлън може би просто се опитваше да я сплаши. Освен това кралят би трябвало да се вслуша в гласа на разума, когато тя му обясни, че вече не е девица.
Преглътна мъчително, после си пое дъх, за да се успокои.
— Вие ще ме заведете при краля? — запита тя капитана.
— Не прави това — измърмори Райлън, ръката му болезнено стисна нейната.
Като видя как стоят нещата, капитанът се възползва от предимството си.
— Пуснете я, Блекстън. Кралят няма да ме съди строго, ако ви пробода заради тази дама.
Сякаш по даден знак останалите ездачи извадиха оръжията си. Трясъкът им прозвуча зловещо в горската тишина.