— В действителност — продължи мъжът, — дори ако ни я предадете доброволно, кой може да каже дали не сте упражнили насилие върху нас?
В смразяващото мълчание, настъпило след тази заплаха, се чу високият, звънък младежки глас на Джоана:
— Аз, например.
Макар че трепереше от страх, този път не се боеше за себе си. Нямаше причина да се притече на помощ на Райлън. От гледна точка на която и да било логика, той си заслужаваше всичко, каквото кралските хора се заканваха да му причинят. Но реакцията й не произтичаше от никаква логика. Тя нямаше да допусне да се пролива кръв заради нея. Нито тази на Райлън, нито на когото и да било.
Чувстваше погледа на Райлън, впит в нея, но не сваляше очи от смаяния капитан.
— Но, милейди, това е…
— Говоря сериозно, сър… сър… — Погледна го многозначително и той отмести очи.
— Сър Пейтън — измънка той.
— Сър Пейтън. Да, добре, ще дойда с вас в двора. Но съм сигурна, че ще разбера, ако нещо се случи на сър Райлън, и ще направя така, че останалите барони да знаят кой е отговорен.
Усещайки, че е спечелила в сблъсъка с волята на сър Пейтън, тя отново се опита да се освободи от здравата ръка на Райлън, която стискаше нейната.
Цял един безкраен миг той не я пускаше. Тя вдигна очи към него, искаше да го погледне високомерно и триумфално, да му покаже, че го е победила, и да се присмее на проваления му план. Но когато очите й срещнаха неговите, тези чувства угаснаха. В този безкраен миг тя бе изпълнена единствено със съжаление. Очите му бяха потъмнели. От гняв, разочарование или от чувството за поражение — не можеше да каже точно, защото нейните очи плувнаха в неуместни сълзи.
Тя почувства как пръстите му я отпускат, и се дръпна от него. Обърна се към капитана, но мислено още виждаше Райлън, висок и силен, с изтеглена сабя, с тъмно и гневно лице.
Моментално я настаниха на отделен кон и един от войниците пое юздата му. Почти веднага потеглиха с бърз ход, оставяйки Райлън далече зад себе си. Но макар да се отдалечаваше от него, Джоана не можеше да освободи мисълта си от образа на мъжа, който бе неин безскрупулен похитител и същевременно умел любовник. Стисна силно устни, държейки се за твърдото седло. Бе влязъл без предупреждение в живота й и бе излязъл по същия внезапен начин. Но тя знаеше, че никога няма да може да изтрие напълно спомена за него.
13
И конят, и ездачът бяха потънали в пяна, докато се спускаха по ниския хълм, от който вече можеше да се види замъкът Блекстън. Но макар да знаеше, че е наближил целта си, Райлън не забави ход. Близостта на дома му по-скоро го караше да бърза още повече.
През четирите часа, докато яздеше насам, го обземаше ту ярост, ту отчаяние. Толкова близо беше до целта си — да осигури позициите на Йоркшир против краля. Това и неговият брак с наследницата на сър Егбърт Кросли щеше да нанесе наистина тежък удар на неразумния крал на Англия. Но сега лейди Джоана бе попаднала в ноктите на краля. И за да влоши още повече нещата, той бе компрометирал девойката. Честта изискваше да поправи нещата, като се ожени за нея. Но това щеше да съсипе собствените му планове за женитба… както и политическите му намерения.
Не че кралят щеше да позволи Джоана да се омъжи за него — не и щом залогът беше Оксуич. Крал Джон поне не знаеше за споразумението му със сър Егбърт. Но това, че кралят е в неведение по този въпрос, не беше кой знае какво облекчение за Райлън. Джоана беше в ръцете му, защото той бе допуснал престъпна небрежност.
Препускаше по калната пътека, без да обръща внимание на овчарите, които поздравяваха своя лорд, махайки с ръце, а после озадачено се почесваха по главата. Райлън мислеше само за едно — да събере най-добрите си войници и да побърза към кралския двор, който се бе установил в Ийли. Нищо не можеше да направи, ако останеше в Блекстън. Нямаше да постигне нищо и ако бе тръгнал веднага направо към покварения кралски двор. Но трябваше да опита. Джоана беше само залог в алчните нокти на краля и макар за него да представляваше малко повече от това, той се утешаваше с мисълта, че поне бе искал да й уреди щастлив брак.
Тази логика обаче сега не го задоволяваше така, както когато бе замислил плана си. И докато напредваше по отъпкания път, който водеше към извишаващата се пред него крепост, осъзнаваше смутен, че Джоана му се бе съпротивлявала през цялото време. Не бе искала нито предлагания брак, нито родния си дом. Но той се бе опитал да й натрапи и двете.
И сам той й се беше натрапил…
— Господи, проклет да съм! — измърмори отвратен.
Препусна по тесния подвижен мост и рязко спря коня си в застлания с камъни преден двор. В миг се смъкна от гърба на пъхтящото животно и хвърли юздите на едно опулено конярче.