— Повикай капитана на стражите — викна на първия слуга, който притича към него. — Приготви друг кон и кажи да сложат ядене. И бира — добави, отправяйки се с гневна стъпка към залата.
Сенешалът седеше край една маса, взирайки се в лист пергамент, на който бяха записани владенията на Блекстън — пасища и гори, ниви и ливади, — и си мърмореше под нос. Когато господарят нахлу неочаквано в залата, той скочи от мястото си, а на устните му затрептяха приветствени думи. Но мигновено цъфналата усмивка замръзна, когато зърна мрачното изражение на Райлън.
— Ми… милорд. Намерихте се. Донесоха ни съобщение, че сте се загубили.
— Кел тук ли е? — изригна Райлън, хвърляйки прашните си ръкавици на широката маса.
— Още ви издирва заедно с другите, милорд. Върна се за малко и веднага ги поведе.
— Намери го. И него, и останалите. Проклятие — изруга той нетърпеливо. — Всичко съзаклятничи против мене. Ако не беше тази буря…
Сърдитото му мърморене престана, когато една прислужничка внесе огромна кана с бира и солидна калаена чаша. Райлън си наля догоре и бързо изгълта освежаващото питие. Тежко въздъхна, отпрати прислужничката, дръпна един стол с висока облегалка и отпусна умореното си тяло. Напълни отново чашата и чак тогава вдигна поглед към застаналия в очакване сенешал.
— Отивам в кралския двор, Питър, с голям отряд. Ако Кел дойде преди зазоряване, ще ме придружи. Ако не… — Изтри изпотеното си чело. — Ако не, ще дойде по-късно, защото не мога да го чакам. Приготви коне и припаси. Ще ми трябва кутийка с монети и други такива дрънкулки, с каквито се ходи на посещение в двора.
— Колко време ще останете в Лондон?
Райлън отново въздъхна. Вгледа се в студените дълбини на бирата си, без да вижда тъмната течност или светлата й пяна.
— Кралят се е установил в Ийли, така ми казаха. А за колко време, трудно е да се предвиди. Докато не постигна целта си… или докато не загубя окончателно.
Отпи още една голяма глътка бира и в настъпилата тишина Питър започна да отстъпва към вратата, предполагайки, че е отпратен. Но Райлън се изтръгна от мрачните си мисли.
— Още нещо, Питър. Погрижи се всички да бъдат добре въоръжени.
Не се впусна в обяснения въпреки явно стреснатия израз по лицето на сенешала. След като Питър излезе, Райлън наистина не беше сигурен каква полза ще има от една добре въоръжена дружина в сърцето на кралския двор. Отново вдигна чашата и допи силното питие. Да отвлече Джоана със сила под носа на краля щеше да бъде смешно, а можеше и да му струва подкрепата на бароните, която така усилено се бе старал да спечели. Освен това, щеше да бъде почти невъзможно да го направи. Но мислейки за лейди Джоана Оксуич, той изгаряше от сляпа жажда да си я върне на всяка цена.
Стовари юмрук по масата и изригна ужасна ругатня, без да обръща внимание на болката от удара. Как може една обикновена жена да провали така лесно плановете му? Но да я нарече обикновена жена означаваше да я подцени, осъзна той. Защото Джоана изобщо не приличаше на жените, с които си бе имал работа досега. Изненадваше се от всичко, свързано с нея, още от момента, когато бе зърнал за първи път лейди Джоана Престън.
Беше я смятал за някаква обикновена, непривлекателна девойка, която щеше да му бъде вечно благодарна, задето е била спасена от еднообразния монашески живот. Би трябвало, както бе мислил той, да прегърне идеята му и доброволно да изпълни дълга си към Оксуич и Англия, като се омъжи според неговите нареждания. Но още от самото начало тя се бе показала решена да му пречи. Бе отхвърлила плана му да я омъжи за подходящ съпруг, бе отказала да напусне „Света Тереза“ и бе стигнала дотам, че да му се присмее, когато той й бе обяснил какви са задълженията й.
Но най-лошото от всичко — Джоана бе изключително красива.
Красотата й бе несъмнена дори в простата сива рокля, а там, на острова, с разпуснатата по раменете коса, наподобяваща великолепна бронзова наметка, и само по риза, тя бе вдъхнала у него изгарящо желание.
— Мили Боже — измърмори той, когато кръвта нахлу в слабините му при този спомен.
Беше глупак, задето още изпитваше такъв огромен копнеж по меките й женствени форми. Нима страстта, която го бе довела до това положение, не беше безразсъдна? Ако беше запазил присъствие на духа, най-напред, тя никога нямаше да му избяга. Но мислите му се замъгляваха от тъпата болка, съсредоточена точно под пояса. Тогава, когато бе решил да остави известно разстояние помежду им, тя се бе възползвала от това и му бе избягала. След като злото беше сторено и те се бяха озовали сами като в капан тя също бе обърнала това обстоятелство в своя полза.